— Екип ли е? — попита Гуилъм.
Смайли не беше сигурен.
— Малко преди Абингдън Вилас ще пресека — каза той. — Оглеждай се за сам човек. Само че гледай внимателно!
Докато Гуилъм гледаше, Смайли внезапно спря, сякаш току-що се беше сетил нещо, стъпи рисковано на платното и се промъкна между ядосаните шофьори, изчезвайки моментално през вратата на едно магазинче за алкохол. През това време Гуилъм забеляза или си помисли, че е забелязал, как една висока приведена фигура в тъмно палто тръгва след него, но в този момент спря автобус и закри Смайли и преследвача му; когато потегли, явно преследвачът се беше качил на него, защото единственият останал на тротоара беше по-възрастен мъж в черен найлонов дъждобран и платнена шапка, който висеше на автобусната спирка и четеше вечерния си вестник; когато Смайли излезе от магазина с кафявата си торба, той изобщо не вдигна поглед от спортните страници. Още известно време Гуилъм вървя след Смайли из по-хубавите части на викториански Кенсингтън, докато той обикаляше от едно притихнало площадче на друго и се въртеше из малките улички по един и същи маршрут. Само веднъж, когато Гуилъм забрави за Смайли и инстинктивно се огледа, той заподозря, че трети човек върви след тях — издължена сянка по тухлената стена на една пуста улица, но щом продължи напред, сянката изчезна.
Последвалата нощ беше достатъчно ненормална и събитията се развиваха твърде бързо за него, за да може да задържи вниманието си само на едно от тях. Едва няколко дни по-късно той осъзна, че този човек или неговата сянка са докоснали някаква струна в паметта му. Дори тогава известно време не можеше да я определи. След това рано една сутрин той се събуди внезапно и я видя ясно в ума си — лаещ глас на военен, дълбоко прикрита мекота на поведението и ракета за скуош, мушната зад касата в кабинета му в Брикстън и предизвикала сълзи в очите на безчувствената му секретарка.
35
Може би единственото нещо, което Стив Макълвор сбърка същата вечер по отношение на занаята в класическия му смисъл, беше да се обвинява, че е оставил отключена вратата на колата си на мястото до шофьора. Седнал зад волана, той отдаде на собствената си небрежност факта, че другото копче е вдигнато. Оцеляването, както обичаше да си припомня Джим Придо, е способността да си безкрайно подозрителен. Според този буквален принцип Макълвор би трябвало да допусне, че посред едно особено тежко задръстване, в една особено тежка вечер, на една от онези кънтящи от клаксони странични улички, излизащи в долната част на Елисейските полета, Рики Тар ще отвори вратата до шофьора и ще насочи пистолет към него. Животът в парижката резидентура обаче напоследък не способстваше за поддържането на бистър ум и по-голямата част от работния ден на Макълвор минаваше в попълване на седмичните разходи и събирането на отчети от персонала си за домакините. Единствено обядът, продължително занимание с един неуверен англофил от лабиринта на френските тайни служби, наруши монотонността на този петък.
Колата му, паркирана под една липа, умираща от отработените газове, беше с дипломатически номера и лепенка „СС“ отзад, тъй като прикритието за резидентурата беше консулска работа, макар че никой не я приемаше сериозно. Макълвор беше от старейшините на Цирка, набит, белокос йоркширец с дълъг списък консулски назначения, които за пред света не бяха довели до напредък в кариерата. Париж беше последното от тях. Той не се интересуваше особено от Париж, а от опита си на оперативен работник в Далечния изток знаеше, че французите не са за него. Като прелюдия към пенсионирането обаче едва ли имаше по-добър вариант. Заплащането беше добро, настаняването беше удобно и най-сложните задачи, които трябваше да изпълнява през десетте месеца, откакто беше тук, се състояха в това да посреща някой и друг преминаващ агент, да слага тебеширени отметки тук и там, да играе ролята на пощальон в разни начинания на Лондонското управление и да забавлява гостуващите делегации.