Поне до този момент, в който седеше в колата си, с пистолета на Тар, притиснат към гръдния му кош, а ръката на Тар нежно обгръщаше дясното му рамо, готова да му извие врата, ако опита да направи някоя щуротия. На две крачки от тях момичета бързаха към метрото, а още малко по-нататък движението беше спряло и можеше да не помръдне още час. Никой не се впечатляваше особено от гледката на двама мъже, които водеха задушевен разговор в паркирана кола.
Тар заговори в момента, в който Макълвор седна на седалката. Трябвало да предаде съобщение на Алълайн, каза той. Щяло да бъде лично, с гриф „дешифрирай сам“, а Тар искал Стив да го кодира на машината, докато той го държи на мушка отстрани.
— По дяволите, в какво си се забъркал, Рики? — мрънкаше Макълвор, докато двамата вървяха под ръка към резидентурата. — Цялата служба те търси, нали знаеш? Жив ще те одерат, ако те намерят. От нас се очаква да оставим от тебе мокро петно, щом те зърнем.
Помисли си дали да не се извърне в хватката и да удари Тар през врата, но знаеше, че няма да е достатъчно бърз и Тар щеше да го убие.
Съобщението щяло да се състои от около двеста групи, каза Тар, докато Макълвор отключваше входната врата и палеше лампите. Когато Стив ги предаде, двамата щели да чакат при апарата отговора на Пърси. Най-късно утре сутринта, ако Тар не го лъжел инстинктът, Пърси щял да дотърчи в Париж за среща с него. Тази среща също щяла да се състои в резидентурата, защото според Тар руснаците щели да бъдат малко по-малко склонни да го убият на територията на британското консулство.
— Ти си полудял, Рики. Ние искаме да те убием, а не руснаците.
Първата стая се наричаше приемна и това беше всичко, останало от прикритието. Имаше стар дървен плот и стари уведомления до британските поданици, закачени на мръсната стена. На това място Тар претърси с лявата си ръка Макълвор за оръжие, но не намери. Къщата имаше вътрешен двор и повечето секретни неща бяха на другия му край — стаята на шифровчика, тайната стаичка и апаратурата.
— Изгубил си си ума, Рики — предупреди го монотонно Макълвор, докато го водеше през няколко празни кабинета и натисна звънеца на стаята на шифровчика. — Винаги си се мислел за Наполеон Бонапарт и сега вече окончателно си превъртял. Твърде много религия си попил от баща си.
Стоманеният капак на гишето за съобщения се отвори и в отвора се появи една объркана и леко глуповата физиономия.
— Можеш да си тръгваш, Бен, моето момче. Прибирай се при жена си, но стой близо до телефона, ако ми потрябваш. Остави книжата там, където са, и сложи ключа в апарата. Сега ще говоря с Лондон без чужда помощ.
Физиономията се отдръпна и те зачакаха, докато момчето отключи вратата отвътре — една ключалка, втора ключалка, резе.
— Този мистър идва от изток, Бен — обясни Макълвор, когато вратата се отвори. — Той е една от най-важните ми свръзки.
— Здравейте, сър — каза Бен.
Той беше високо момче с вид на математик, с очила и немигащ поглед.
— Тръгвай, Бен. Няма да ти го удържа от заплатата. Имаш целия уикенд на пълна ставка и без отработване. Хайде, тръгвай.
— Бен остава — каза Тар.
На Кеймбридж Съркъс светлината беше жълта и от мястото, на което беше застанал Мендъл — на третия етаж на един магазин за дрехи, — мокрият асфалт блестеше като евтино злато. Беше почти полунощ, а той стоеше там вече три часа. Застанал беше между една тюлена завеса и дървена сушилня за дрехи. Стоеше така, както стоят ченгетата по цял свят, разпределил равномерно тежестта върху двете стъпала, с изправени крака, леко наклонен назад до точката на равновесие. Беше нахлузил шапката си ниско и беше вдигнал яка, за да не се вижда бялото на лицето му от улицата, но очите му блестяха като на котка в тъмно мазе, докато наблюдаваше входната врата долу. Готов беше да чака още три часа или още шест — Мендъл отново беше в играта, миризмата на лова изпълваше ноздрите му. Нещо повече, той беше нощна птица; мракът в тази пробна го разсънваше прекрасно. Малкото светлина, която влизаше от улицата отдолу нагоре, падаше на бледи петна по тавана. Всичко останало — кроячните маси, топовете плат, покритите машини, парната ютия, снимките с автографи на чистокръвни принцове — му беше известно от разузнаването, което проведе следобед; светлината не стигаше до тях и дори сега едва ги различаваше.
От прозореца си той покриваше повечето от подходите — осем или девет различни улици и алеи, които без видима причина бяха избрали сградата на Цирка за своя пресечна точка. Между тях паянтовите постройки бяха евтино украсени в имперски стил — неокласическа банка, театър като огромна осквернена джамия. Отзад високи блокове напредваха като армия от роботи. Над тях розовото небе бавно се пълнеше с мъгла.