— Джеферсън знае ли всичко това?
— С мистър Джеферсън — каза строго Мили — се работи на базата на взаимно доверие.
Това можеше да се тълкува като израз на неодобрението й към Смайли или пък като отдаденост на християнския морал.
Като се върнаха долу, тя му показа ключовете, които контролираха системата. Във всеки ключ за осветлението беше монтирано допълнително копче. Всеки път, когато Джеферсън или някое от момчетата, както се изрази тя, искали да запишат нещо, трябвало само да станат и да натиснат лявото копче. От този момент системата се задействала от глас; с други думи, лентата в записващото устройство започвала да се върти само когато някой започвал да говори.
— А ти къде си през това време, Мили?
Стояла си на долния етаж, обясни тя, сякаш там е мястото на жената.
Смайли отваряше шкафове и бюфети, докато обикаляше от стая в стая. После се върна пак в килера с изглед към канала. Извади от джоба си фенерче и сигнализира с едно мигване в мрака на градината.
— Какви са мерките за сигурност? — попита Смайли, играейки си замислено с крайното копче на ключа за осветлението до вратата на дневната.
Отговорът й беше монотонен като литургия:
— Две бутилки за мляко пред вратата означава, че можеш да влезеш и всичко е наред. Ако няма бутилки, не се влиза.
Откъм зимната градина се чу леко почукване. Смайли се върна там, отвори остъклената врата и след бърз приглушен разговор се появи отново с Гуилъм.
— Нали познаваш Питър, Мили?
Мили може би го познаваше, а може би не, малките й строги очи го гледаха с презрение. Той разглеждаше ключа на осветлението, ровейки през това време в джоба си за нещо.
— Какво прави той? Не бива да го прави. Спри го.
Ако имала някакви притеснения, каза Смайли, можела да се обади на Лейкон от телефона в сутерена. Мили Маккрейг не помръдна, но по жилавите й бузи избиха червени петна и тя защрака с пръсти от гняв. С малка отвертка Гуилъм внимателно разви болтчетата от двете страни на пластмасовия ключ и разгледа кабелите вътре. След това много внимателно обърна лявото копче надолу, завъртайки го на жичките му, и зави пластмасовия панел на мястото му, без да пипа другите копчета.
— Само ще го изпробваме — каза Гуилъм и докато Смайли се качваше да провери записващото устройство, Гуилъм запя „Старата река“ ниско и хрипливо като Пол Робсън.
— Благодаря ти — потръпна Смайли, слизайки пак долу, — това е напълно достатъчно.
Мили беше отишла в сутерена да се обади на Лейкон. Смайли спокойно подготви сцената. Сложи телефона до едно кресло в дневната, след което разчисти пътя си за отстъпление към килера. Взе две бутилки за мляко от кутията за лед на „Кока-Кола“ в кухнята и ги сложи пред вратата, за да обозначи, както еклектично се изрази Мили Маккрейг, че можеш да влезеш и всичко е наред. Събу си обувките и ги остави в килера, а след като изгаси всички лампи, зае мястото си в креслото в момента, в който Мендъл направи връзката по телефона.
Междувременно на пътеката край канала Гуилъм възобнови наблюдението над къщата. Пътеката се затваряше за минувачи един час преди мръкване — от този момент нататък тя се превръщаше както в място за срещи на влюбени, така и в рай за бездомници; тъмнината на мостовете, макар и по различни причини, привлича и едните, и другите. През онази студена нощ Гуилъм не ги срещна. От време на време профучаваше по някой празен влак, оставяйки след себе си още по-голяма пустота. Нервите му бяха толкова опънати, очакванията му — толкова разнородни, че за момент цялата заобикаляща го архитектура в нощта му се видя апокалиптична — семафорите на железопътния мост се превърнаха в бесилки, викторианските складове станаха затвори с решетки на прозорците, извити към влажното небе. Някъде наблизо шумоляха плъхове и се носеше воня на застояла вода. След това светлината в дневната изгасна и къщата потъна в тъмнина, с изключение на жълтите ивици от двете страни на прозореца на Мили в сутерена. От килера блесна тънък лъч към него през запуснатата градина. Той извади малко фенерче от джоба си, махна сребристата капачка, насочи го с треперещи пръсти в посоката, от която дойде светлината, и върна сигнала. От този момент нататък можеха само да чакат.