Тар подхвърли входящата телеграма на Бен заедно с еднократен бележник за разшифроване от сейфа.
— Давай — каза той, — изкарай си парите. Разкости я.
— Лично за вас е — възрази Бен. — Вижте. „Лично от Алълайн. Дешифрирай сам.“ Не ми е позволено да докосвам такива телеграми. Тези са от най-секретните.
— Прави каквото ти казва, Бен — рече Макълвор, наблюдавайки Тар.
В продължение на десет минути тримата не размениха нито дума. Тар стоеше сам в срещуположния ъгъл на стаята, силно изнервен от чакането. Беше затъкнал пистолета в колана си с дръжката навътре. Якето му лежеше на един стол. Ризата му беше залепнала от пот по целия му гръб. Бен използваше линийка за разчитането на групите от цифри и старателно записваше резултата в бележника от милиметрова хартия пред себе си. За да се съсредоточи, той беше опрял език в зъбите си и сега леко изцъка, когато го отдръпна. Остави молива настрана и подаде на Тар откъснатия лист.
— Прочети го на глас — каза Тар.
Гласът на Бен беше мек и леко развълнуван.
— „Лично до Тар от Алълайн дешифрирай сам. Категорично настоявам за разяснения и/или образци преди да удовлетворя молбата ти. Цитирам жизненоважна информация за опазване на службата край на цитата е недостатъчно. Нека ти напомня за лошото положение в което се намираш тук след позорното ти изчезване стоп настоявам незабавно да споделиш всичко с Макълвор повтарям незабавно стоп Шефът.“
Бен още не беше свършил, когато Тар започна да се смее по много странен и превъзбуден начин.
— Точно така, Пърси, мой човек! — извика той. — Да, повтарям, не! Знаеш ли защо шикалкави, драги ми Бен? Готви се да ме застреля право в шибания гръб! Така пипна и руското ми момиченце. Сега копелето ми свири същата мелодия. — Той рошеше косата на Бен, крещеше му и се смееше. — Да знаеш, Бен, в тая служба има много гадни хора, така че не вярвай на никого, казвам ти, ако искаш да пораснеш голям и силен!
Сам в мрака на дневната Смайли също чакаше, седнал на неудобния домакински стол и подпрял глава в слушалката на телефона. От време на време промърморваше нещо и Мендъл промърморваше в отговор, но през повечето време споделяха мълчанието. Настроението му беше унило, даже малко мрачно. Подобно на актьор, той изпитваше чувството на приближаваща апатия преди вдигането на завесата, чувството, че великите неща накрая се свиват до малки и незначителни; също както смъртта му се струваше дребна и незначителна след битките в живота му. Нямаше го предишното желание да покорява. Мислите му, както когато се страхуваше, бяха насочени към хората. Нямаше някакви конкретни теории или оценки. Просто се питаше как ще се отрази това на всекиго и се чувстваше отговорен. Мислеше си за Джим и Сам, за Макс, Кони и Джери Уестърби, за прекъснатите отношения помежду им; отделно място в мислите му заемаше Ан и безнадеждно обърканият им разговор на корнуолските скали; зачуди се дали изобщо може да съществува любов между две човешки същества, която да не почива на самозаблуда; искаше му се да стане и да си тръгне, преди да се е случило, но не можеше. Притесняваше се бащински за Гуилъм и се питаше как ли ще му се отрази това напрежение от възмъжаването. Отново се сети за деня, в който погреба Контрола. Замисли се за предателството и се зачуди дали има безсмислено предателство по същия начин, по който се смята, че съществува безсмислена жестокост. Тревожеше се, че се чувства толкова ограбен, че всички интелектуални или философски правила, към които се бе придържал, ставаха на пух и прах, изправени пред истинска човешка ситуация.
— Има ли нещо? — попита той Мендъл по телефона.
— Двама пияници — отговори Мендъл — пеят „Виж джунглата, мокра от дъжда“.
— Не съм я чувал.
Той прехвърли слушалката от лявата си страна, извади пистолета от вътрешния джоб на сакото си, където той вече беше развалил хубавия копринен хастар. Напипа предпазителя и за миг се зачуди на коя страна беше вдигнат и на коя — свален. Извади пълнителя и го пъхна обратно, спомняйки си как го беше правил стотици пъти на нощното стрелбище в Сарат преди войната; спомни си как винаги се стреля с две ръце, сър, едната държи пистолета, другата — пълнителя, сър; сети се и за онази легенда в Цирка, че винаги трябвало показалецът да се опъва по протежение на дулото, а спусъкът да се дърпа със средния пръст. Когато го пробва обаче, усещането беше смехотворно и той го заряза.