— Ще се поразходя — измърмори той и Мендъл отговори:
— Много хубаво.
Все още с пистолет в ръка, той се върна в килера, заслушан за скърцане на пода, което би могло да го издаде, но явно подът беше от бетон под опърпания килим; даже и да беше скочил, нямаше да предизвика дори вибрация. С фенерчето си изпрати два кратки сигнала, дълга пауза, после още два. Гуилъм веднага отговори с три кратки.
— Веднага се връщам.
— Разбрано — отвърна Мендъл.
Той тръгна, мислейки си мрачно за Ан — сънуваше невъзможния сън. Прибра пистолета в джоба си. Откъм канала се чу вой на сирена. През нощта? Лодки да плават през нощта? Сигурно беше кола. Ами ако Джералд има разработени мерки за спешни случаи, за които не знаем нищо? Обаждане от една телефонна кабина до друга, взимане с кола? Ами ако Поляков все пак има агент, помощник, когото Кони не е разпознала? Вече го беше премислял. Системата беше направена така, че да няма пропуски, да става за всякакви срещи при всякакви обстоятелства. По отношение на професията Карла е педант.
Ами идеята му, че го следят? Какво да каже за това? Какво да прави със сянката, която така и не видя, само усещаше, докато гърбът не го засърбя от втренчения поглед на онзи, който го следеше; нищо не видя, нищо не чу, само го усещаше. Твърде стар беше, за да не обръща внимание на такова предупреждение. Проскърцването на стъпало, което не е скърцало до този момент; прошумоляването на щора, когато няма вятър; кола с друг номер, но със същата драскотина на калника от външната страна; лице в метрото, за което си сигурен, че си виждал и преди; в продължение на години беше живял с такива знаци; само един от тях беше достатъчна причина да се маха, да сменя града и самоличността. Защото в тази професия не съществуваха съвпадения.
— Един си тръгна — каза изведнъж Мендъл. — Ало?
— Тук съм.
Някой току-що излязъл от Цирка, каза Мендъл. От парадния вход, но не бил сигурен за самоличността му.
Шлифер и шапка. Едър, движи се бързо. Явно е поръчал таксито да дойде точно пред входа и веднага се качи в него.
— Тръгна на север, в твоята посока.
Смайли погледна часовника си. Десет минути, помисли си той. Нека са дванайсет, ще трябва да спре и да се обади на Поляков по пътя. След това си каза: „Не ставай глупав, вече го е направил от Цирка“.
— Затварям — каза Смайли.
— Чао — отговори Мендъл.
От пътеката Гуилъм видя три дълги светлини. Къртицата идва.
В килера Смайли още веднъж провери маршрута си, бутна няколко шезлонга настрана и върза конец на пресата за гладене, който да го направлява, защото не виждаше добре в тъмното. Конецът стигаше до отворената кухненска врата, от кухнята се влизаше в дневната и в трапезарията, двете врати бяха една до друга. Кухнята беше дълго помещение, всъщност беше пристроена към къщата още преди да направят остъкления килер. Мислеше да използва трапезарията, но беше прекалено рисковано и освен това от там не можеше да сигнализира на Гуилъм. Затова той зачака в килера, чувствайки се абсурдно по чорапи и бършейки очилата си, защото от топлината на лицето му те непрекъснато се запотяваха. В килера беше много по-студено. Дневната беше в съседство и беше много топла, но килерът имаше външни стени, стъкло и бетон под килима, от което краката му бяха мокри. Къртицата пристига първа, мина му през ума, и играе ролята на домакин — такъв е протоколът, част от преструвката, че Поляков е агент на Джералд.
Лондонското такси е като падаща бомба.
Това сравнение бавно се надигна в него от дълбините на подсъзнателните му спомени. Тракането, с което навлиза в полукръга от къщи, ритмичното цъкане, докато ниските тонове затихват. Изгасянето на двигателя — къде е спряло, пред коя къща, когато всички на улицата сме притихнали в тъмното, свити под масите или стиснали конец, коя къща? След това затръшването на вратата и връхлитащото успокоение — щом можеш да го чуеш, значи не е за тебе.
Но Смайли го чу и беше за него.
Чу стъпките по чакъла, енергични и забързани. Спряха. Не е тази врата, мина абсурдна мисъл през главата на Смайли, върви си. Пистолетът беше в ръката му със спуснат предпазител. Продължаваше да слуша, но не чуваше нищо. Подозрителен си, Джералд, помисли си той. Стара къртица си ти, надушваш, ако нещо не е наред. Мили, помисли си той — Мили е махнала бутилките за мляко и го е предупредила, прогонила го е. Мили е уплашила плячката. След това чу резето да се превърта — един път, втори, ключалката беше марка „Банъм“, спомни си той, Боже мой, за къде сме без „Банъм“? Ама разбира се — къртицата беше ровила в джобовете си за ключа. Ако беше някой изнервен човек, ключът щеше да е вече в ръката му, щеше да го стиска, да го напипва в джоба си през целия път с таксито; но не и къртицата. Къртицата можеше да е разтревожена, но не и изнервена. В момента, в който се превъртя резето, отекна звънецът — поредната проява на лошия вкус на домакините, висок тон, нисък тон, висок тон. Това означава, че е един от нас, беше му обяснила Мили; едно от момчетата, нейните момчета, момчетата на Кони, момчетата на Карла. Входната врата се отвори, някой влезе в къщата, той чу изшумоляването на изтривалката, чу как се затвори вратата, чу щракването на ключа за осветлението и видя как се появи бледа ивица под вратата на кухнята. Сложи пистолета в джоба си и избърса длан в сакото си, след това пак го извади и в същия момент чу втора падаща бомба, второ такси спря отпред, и веднага стъпки — Поляков не само беше приготвил ключа си, парите за таксито също бяха готови; дали руснаците оставят бакшиш, помисли си той, или това се смята за недемократично? Отново се чу звънецът, входната врата се отвори и затвори и Смайли чу две потраквания, когато някой остави бутилките за мляко на масичката в антрето в името на реда и добрата професионална практика.