Господ да ми е на помощ, помисли си Смайли в ужас, загледан в старата кутия за лед на „Кока-Кола“ до него, изобщо не му мина през ума, че онзи може да поиска да ги прибере в хладилника.
Ивицата светлина под кухненската врата внезапно стана по-ярка, след като запалиха лампите в дневната. Над къщата се възцари необикновено спокойствие. Хванал конеца, Смайли се придвижи малко напред по ледения под. След това чу гласове. Отначало бяха неразличими. Явно още са в далечния край на стаята, помисли си той. Или пък винаги започват разговора тихо. След това Поляков се премести по-близо — отиде до количката с питиета, сипвайки по нещо.
— Каква е версията ни, ако някой ни притесни? — попита той на добър английски.
Хубав глас, спомни си Смайли, мек като твоя, често си пусках записите по два пъти само да го слушам как говори. Кони, да можеше да го чуеш сега.
Все още от далечния край на стаята се носеше приглушено мърморене в отговор на всеки въпрос. Смайли изобщо не можеше да го разпознае. „Къде ще се прегрупираме?“ „Какъв е резервният ни вариант?“ „Носиш ли нещо, което предпочиташ да е у мене по време на разговора ни, като имаш предвид, че имам дипломатически имунитет?“
Сигурно е стандартна процедура, реши Смайли, част от методите на Карла.
— Ключът надолу ли е? Би ли проверил, моля те? Благодаря ти. Какво ще пиеш?
— Скоч — каза Хейдън, — един дяволски голям скоч.
Без изобщо да е в състояние да повярва, Смайли слушаше добре познатия глас да чете същата телеграма, която самият той беше продиктувал на Тар само преди четирийсет и осем часа.
След това за миг едната половина на Смайли открито се разбунтува срещу другата. Вълната на гневно съмнение, която го беше заляла в градината на Лейкон и която оттогава го дърпаше назад като неприятен отлив, сега го захвърли на скалите на отчаянието, а след това и на бунта — отказвам. Нищо не заслужава унищожаването на едно човешко същество. Все някъде пътят на болката и предателството трябва да има край. Докато това не стане, няма бъдеще — само непрекъснато спускане във все по-ужасяващи версии на настоящето. Този човек беше мой приятел и любовник на Ан, приятел на Джим и доколкото разбирам, негов любовник също; на обществото принадлежеше предателството, а не човекът.
Хейдън беше извършил предателство. Като любовник, като колега, като приятел; като патриот, като член на онази неясна общност, която Ан неопределено наричаше „мрежата“ — във всяко отношение Хейдън открито беше преследвал една цел, а тайно постигаше нейната противоположност. Смайли много добре знаеше, че дори и в този момент не осъзнава напълно мащабите на това ужасяващо двуличие; при все това част от него вече се надигаше в защита на Хейдън. Нима и Бил не беше предаден? Плачът на Кони прозвуча в ушите му: „Бедничките. Обучени да управляват империя, обучени да са на гребена на вълната… Вие сте последните, Джордж, ти и Бил“. Болезнено ясно видя образа на амбициозен човек, роден за велики дела, роден да управлява, да разделя и да владее, чиито мечти и стремежи, също като тези на Пърси, бяха насочени само към световната сцена; за когото действителността беше само един жалък остров, чийто глас не можеше да стигне дори до отсрещния бряг. Затова Смайли изпита не само отвращение, но и въпреки всичко, което този миг означаваше за него, изблик на негодувание срещу институциите, които би трябвало да защитава: „Общественият договор важи и за двете страни“, беше казал Лейкон. Небрежният фалш на министъра, мълчаливото морално самодоволство на Лейкон, безогледната алчност на Пърси Алълайн, хора като тях обезсмисляха всеки договор — защо трябва някой да им бъде верен?