Той знаеше, разбира се. Винаги е знаел, че е Бил. Също както го знаеше и Контрола, и Лейкон в дома на Мендъл. Също като Кони и Джим, като Алълайн и Естерхази, всички негласно споделяха онова неизразено, половинчато знание, което се надяваха, че ще изчезне от само себе си, като болест, за която никой не признава и никой не иска да постави диагноза.
Ами Ан? Ан дали знаеше? Каква беше онази сянка, която се спусна върху тях тогава, на корнуолските скали?
Известно време Смайли остана така — пълен, босоног шпионин, както би казала Ан, излъган в любовта и безпомощен в омразата си, стиснал пистолет в едната ръка и конец — в другата, чакайки в тъмното. След това, все още с пистолет в ръката, той се отдръпна на пръсти до прозореца и оттам изпрати пет бързи светлинни сигнала, един след друг. Изчака, докато получи отговор, и се върна на мястото си, за да продължи да слуша.
Гуилъм се втурна по пътеката край канала, а фенерчето се мяташе бясно в ръката му, докато не стигна до един нисък мост и стоманена стълба, която водеше на зигзаг до Глостър Авеню. Портичката беше затворена и му се наложи да я прескочи, скъсвайки единия от ръкавите си на лакътя. Лейкон стоеше на ъгъла на Принсес Роуд, облечен в стара канадка и с чанта в ръка.
— Там е, пристигна — прошепна Гуилъм. — Пипнал е Джералд.
— Не искам кръвопролитие — предупреди го Лейкон. — Искам пълно спокойствие.
Гуилъм не си направи труда да му отговори. Трийсет ярда по-надолу по улицата Мендъл чакаше в едно такси, наето за цялата нощ. Караха по-малко от две минути и спряха колата малко преди полукръга. Гуилъм държеше в ръка ключа на Естерхази. Като стигнаха номер пет, Мендъл и Гуилъм прескочиха вратичката, за да не рискуват да издаде някакъв шум, и тръгнаха само по тревата. Докато вървяха, Гуилъм погледна през рамо и за момент му се стори, че някой ги наблюдава — не можеше да различи дали е мъж, или жена — от сянката в един вход на отсрещната страна на улицата; когато обърна внимание на Мендъл към мястото, там нямаше нищо, а Мендъл доста грубо му нареди да се успокои. Лампата на входа не светеше. Гуилъм тръгна напред, Мендъл зачака под една ябълка. Гуилъм пъхна ключа и усети как ключалката превърта с лекота. Какъв глупак, помисли си победоносно той, защо не си пуснал резето? Бутна вратата един инч и се поколеба. Дишаше бавно, изпълвайки дробовете си за действие. Мендъл се придвижи още малко напред. По улицата минаха две млади момчета, които се смееха на висок глас, защото нощта ги изнервяше. Гуилъм погледна още веднъж зад себе си, но полукръгът беше чист. Той пристъпи в антрето. Носеше обувки от набук, които скърцаха по паркета; нямаше килим. Той слуша достатъчно време пред вратата на гостната, преди най-сетне да го обземе ярост.
Изкланите му агенти в Мароко, заточението му в Брикстън, всекидневните му безплодни усилия, докато с всеки изминал ден остаряваше, а младостта изтичаше през пръстите му; сивотата, която го обкръжаваше; подрязаните му способности да обича, да се радва и да се смее; постоянната ерозия на обикновения героизъм, по чиито стандарти искаше да се равнява; изпитанията и ограниченията, които си налагаше в името на безмълвната преданост; можеше да хвърли всичко това в ухилената физиономия на Хейдън. Хейдън, неговият изповедник; Хейдън, винаги готовият да се посмеят, да побъбрят или да изпият едно кафе; Хейдън, моделът, по който той беше построил живота си.
Нещо повече, много повече. Сега го разбра, след като го видя. Хейдън беше нещо повече от модел, той беше неговото вдъхновение, неговата пътеводна светлина в някаква старомодна романтика, въплъщение на истинския англичанин, което, само поради факта, че беше неопределено, подценено и нееднозначно, осмисляше живота на Гуилъм досега. В този момент Гуилъм се почувства не само предаден, той се почувства осиротял. Подозренията му, негодуванията му, които досега бяха насочени към външния свят — към жените му, към любовните му опити, — сега се обърнаха към Цирка и към проваленото вълшебство, формирало вярата му. С всички сили той блъсна вратата и скочи вътре с пистолет в ръка. Хейдън и един едър мъж с черен перчем седяха от двете страни на малка масичка. Поляков — Гуилъм го позна от снимките — пушеше много английска лула. Беше облечен в сива жилетка с цип, която приличаше на горнище от анцуг. Даже не успя да извади лулата от устата си, преди Гуилъм да сграбчи Хейдън за врата. Вдигна го от стола му с едно рязко движение. Беше захвърлил пистолета и мяташе Хейдън наляво-надясно, тръскаше го като мокър парцал и крещеше. После изведнъж всичко изгуби смисъл. В края на краищата това беше Били, с когото бяха преживели много неща заедно. Гуилъм се отдръпна много преди Мендъл да го хване за ръката, и чу как Смайли много внимателно подканя „Бил и полковник Викторов“, както ги нарече, да вдигнат ръце и да ги сложат на тила си, докато пристигне Пърси Алълайн.