— Нали не забеляза никого навън? — Смайли попита Гуилъм, докато чакаха.
— Тихо като гробище — каза Мендъл, отговаряйки от името на двамата.
37
Има моменти, които са наситени с твърде много събития, за да бъдат изживени наведнъж. За Гуилъм и останалите присъстващи това беше такъв момент. Постоянното разсейване на Смайли и честите му предпазливи надничания през прозореца; безразличието на Хейдън; предсказуемият изблик на възмущение на Поляков, настояванията да се отнасят с него, както подобава на член на дипломатическия корпус — настоявания, които седналият на дивана Гуилъм кратко заплаши, че може и да изпълни, — смутеното пристигане на Алълайн и Бланд, още протести и походът към горния етаж, където Смайли им пусна записите, дългото тягостно мълчание, последвало завръщането им в дневната; пристигането на Лейкон и на Естерхази и Фон накрая, безшумните свещенодействия на Мили Маккрейг с чайника — всички тези събития и сцени се развиваха с театрална нереалност, подсилена също като пътуването до Аскот преди цяла вечност от нереалния час на денонощието. Вярно беше, че тези случки, сред които имаше и физическо задържане на Поляков, и поток от ругатни на руски по адрес на Фон, който го беше ударил бог знае къде въпреки бдителността на Мендъл, бяха второстепенна сюжетна линия на фона на единствената цел на Смайли, заради която ги беше събрал — да убеди Алълайн, че Хейдън предоставя на Смайли възможност да преговаря с Карла за спасяването — поне в човешки смисъл, ако не в професионален — на останките от мрежите, предадени от Хейдън. Смайли не беше овластен да извършва тези действия, а и явно не искаше; сигурно смяташе, че Естерхази, Бланд и Алълайн могат по-добре да се разберат помежду си кои агенти теоретично все още съществуват. Във всеки случай той скоро се качи на горния етаж и Гуилъм пак го чу да се разхожда безспир от стая в стая, продължавайки да наблюдава от прозорците.
И така, след като Алълайн и неговите хора се оттеглиха в трапезарията с Поляков, за да обсъдят работата насаме, останалите продължиха да седят в мълчание в дневната или гледайки Хейдън, или умишлено гледайки настрани. Той сякаш не ги забелязваше. Подпрял брадичка на ръката си, той седеше встрани от другите в един ъгъл, под наблюдението на Фон, и имаше доста отегчен вид. Обсъждането приключи, всички се изсипаха от трапезарията и Алълайн съобщи на Лейкон, който държеше да не присъства на разговора, че е организирана среща след три дни на същия този адрес и дотогава „полковникът ще се е консултирал с висшестоящите си“. Лейкон кимна. Всичко това приличаше на заседание на управителния съвет на някаква фирма.
Тръгванията бяха още по-странни от пристиганията. Между Естерхази и Поляков особено сбогуването беше необичайно остро. Естерхази, който винаги беше предпочитал да е джентълмен, а не шпионин, изглежда, беше решил да прояви галантност и протегна ръка, която Поляков раздразнено бутна настрана. Естерхази отчаяно се огледа за Смайли, може би надявайки се да спечели неговото благоразположение, след което сви рамене и преметна ръка през рамото на Бланд. Малко след това двамата си тръгнаха заедно. Не си взеха довиждане с никого, но Бланд изглеждаше страшно разстроен и Естерхази явно го утешаваше, макар че собственото му бъдеще в този момент не се очертаваше много розово. Малко след това пристигна радиотакси за Поляков и той си замина, без да си вземе довиждане с никого. По това време разговорите бяха замрели напълно; без присъствието на руснака сцената стана отчайващо банална. Хейдън продължаваше да седи в същата отегчена поза, все така държан под око от Фон и Мендъл, а Лейкон и Алълайн го гледаха в нямо смущение. Последваха още телефонни обаждания, предимно за коли. В един момент Смайли се появи от горния етаж и спомена Тар. Алълайн се обади в Цирка и продиктува една телеграма до Париж, в която се казваше, че той би могъл да се върне в Англия с почести, каквото и да означаваше това; и втора — до Макълвор, в която пишеше, че Тар е приемлив, което също беше въпрос на лично мнение според Гуилъм.