Накрая, за всеобщо облекчение, от Яслата пристигна един микробус без прозорци и от него слязоха двама мъже, които Гуилъм не беше виждал досега, единият висок и накуцващ, другият с рижа коса и подпухнало лице. Той потръпна от мисълта, че това са следователите. Фон взе палтото на Хейдън от антрето, претърси джобовете и почтително му помогна да го облече. В този момент Смайли внимателно се намеси и настоя отвеждането на Хейдън от входната врата до микробуса да стане, без да се пали лампата в антрето и в съпровод на много хора. Гуилъм, Фон и дори Алълайн се подредиха и накрая, с Хейдън по средата, цялата разнородна група тръгна през градината към микробуса.
— Просто предпазна мярка — настоя Смайли.
Никой не искаше да спори с него. Първи се качи Хейдън, след него и следователите, които заключиха решетката отвътре. Докато вратите се затваряха, Хейдън вдигна ръка в приятелски, макар и леко надменен жест към Алълайн.
Едва впоследствие Гуилъм започна да си припомня отделни неща и отделни хора изплуваха в спомените му; неописуемата омраза на Поляков например, насочена срещу всички, от горката Мили Маккрейг нагоре, която всъщност изкриви чертите му — устните му се извиха в дива, неконтролируема насмешка, побеля и затрепери, но не от страх и не от гняв. Това си беше чиста омраза, каквато Гуилъм не можеше да изпита към Хейдън, но пък двамата с Хейдън имаха много общо.
Що се отнася до Алълайн, в момента на поражението му Гуилъм установи, че в него се прокрадва възхищение — Алълайн поне показа някакво поведение. По-късно обаче Гуилъм вече не беше толкова сигурен дали при първоначалното представяне на фактите Пърси е осъзнал същността им — все пак той още беше шефът, а Хейдън беше неговият Яго.
Най-странното за Гуилъм обаче, същинско прозрение, което той отнесе със себе си и дълго разсъждава над него, за разлика от обикновено, беше, че въпреки натрупания гняв при нахлуването в стаята трябваше да приложи усилие на волята, при това доста силно, за да изпита към Хейдън нещо по-различно от привързаност. Може би, както би казал Бил, най-сетне беше пораснал. Най-хубавото беше, че същата вечер, когато изкачи стъпалата до апартамента си, той чу познатите звуци от флейтата на Камила да отекват на стълбището. А ако Камила тази нощ бе изгубила нещо от тайнствеността си, на сутринта поне той успя да я отърве от мъките на двойната игра, в плен на която я беше предал в последно време.
През следващите няколко дни животът му претърпя обрат към по-добро и в други отношения. Пърси Алълайн беше изпратен в отпуск за неопределено време; Смайли беше помолен да се върне за малко и да помогне в разчистването. За самия Гуилъм пък се заговори, че ще го отърват от Брикстън. Едва много, много по-късно той разбра, че е имало и едно последно действие, и разбра името и целта на онази позната сянка, която следваше Смайли по нощните улици на Кенсингтън.
38
Следващите два дни бяха ад за Смайли. Когато го виждаха, на съседите му се струваше, че е обзет от опустошителна скръб. Ставаше късно и се мотаеше из къщи по пижама, чистеше, бършеше прах, готвеше си разни неща и не ги ядеше. Следобед, противно на местните правила, си палеше огън от въглища и сядаше пред него, четейки любимите си немски поети или пишейки писма на Ан, които рядко довършваше и никога не изпращаше. Когато звъннеше телефонът, той бързо го вдигаше само за да се разочарова. Навън времето продължаваше да е отвратително и малцината минувачи — Смайли непрекъснато ги разглеждаше — бяха обвити в балканска мизерия. Веднъж му се обади Лейкон с молба от министъра Смайли „да е на разположение да помогне за разчистването на бъркотията в Цирка, ако се наложи“ — на практика това означаваше да поеме караула, докато се намери заместник на Пърси Алълайн. Смайли отговори уклончиво и отново настоя пред Лейкон да вземе изключителни мерки за осигуряването на физическата сигурност на Хейдън, докато е в Сарат.
— Не драматизираш ли малко? — ехидно отговори Лейкон. — Единственото място, където може да избяга, е Русия, а ние така или иначе го изпращаме там.
— Кога? Скоро ли?