Уреждането на подробностите щяло да отнеме няколко дни. В апатичното състояние, в което се намираше, Смайли се въздържа да попита как вървят разпитите междувременно, но маниерът на Лейкон предполагаше, че отговорът би бил: „зле“. Мендъл му предостави по-съществена информация.
— Гарата в Имингам е затворена — каза той. — Ще трябва да слезеш на Гримсби и да вървиш пеша или да вземеш автобус.
През повечето време обаче Мендъл просто седеше и го гледаше, както човек гледа инвалид.
— Чакането няма да я върне, нали знаеш — каза му той веднъж. — Време е планината да отиде при Мохамед. Плахите сърца не печелят прекрасни дами, ако мога така да се изразя.
Сутринта на третия ден звънецът звънна и Смайли отвори вратата толкова бързо, все едно беше Ан, която си е забравила ключа. Оказа се Лейкон. Смайли трябвало да отиде в Сарат, Хейдън настоявал да го види. Следователите не били стигнали доникъде, а времето свършвало. Смятали, че ако Смайли влезе в ролята на изповедник, Хейдън би споделил малко информация с него.
— Увериха ме, че не е имало принуда — каза Лейкон.
Сарат беше тъжно място след великолепието, което помнеше Смайли. Повечето брястове бяха измрели от някаква болест; над старото игрище за крикет се извисяваха пилони. Самата сграда, голяма тухлена постройка, също беше доста западнала след разгара на студената война в Европа и повечето хубави мебели бяха изчезнали, най-вероятно в някоя от къщите на Алълайн. Той намери Хейдън в една нисънова барака40, скрита сред дърветата.
Вътре миришеше на караулно помещение, стените бяха боядисани в черно и на прозорците имаше решетки. Във всяка стая имаше охрана, която посрещна почтително Смайли, наричайки го „сър“. Явно се беше разчуло. Хейдън беше облечен в дочени дрехи, трепереше и се оплакваше от световъртеж. Няколко пъти трябваше да ляга на леглото, за да спре кръвотечението от носа си. Набола му беше рехава брада — сигурно не се бяха разбрали дали да му дадат бръснач.
— Горе главата — каза му Смайли. — Скоро ще излезеш оттук.
По пътя насам се опитваше да си спомни Придо, Ирина и чешките мрежи и дори влезе в стаята на Хейдън с неясното чувство на обществен дълг — по някакъв начин, мислеше си той, трябваше да го порицае от името на здравомислещите хора. Вместо това се чувстваше доста смутен; имаше усещането, че никога не е познавал Хейдън, а сега вече беше късно. Освен това беше ядосан от физическото му състояние, но когато поиска сметка на охраната, те изразиха недоумение. Още повече се ядоса, когато научи, че допълнителните мерки за сигурност, които беше поискал, са били отменени още на втория ден. Когато поиска да говори с Крадокс, шефа на Яслата, Крадокс го нямаше, а заместникът му се преструваше на глупав.
Първият им разговор беше колеблив и банален.
Ще бъде ли Смайли така добър да му препраща кореспонденцията от клуба му и да каже на Алълайн да побърза с преговорите за размяна с Карла? Трябват му и кърпички, хартиени кърпички за носа му. Сълзите му, обясни Хейдън, изобщо не били свързани с разкаяние или болка, а били само физическа реакция на дребнавостта на следователите, както се изрази той, които си били наумили, че Хейдън знаел имената и на други хора, вербувани от Карла, и били решени да ги научат, преди да си тръгне. Имало и друга школа, според която пък Фаншо от Оптиматите в колежа „Крайст Чърч“ действал като вербовчик и на Центъра в Москва, освен на Цирка; какво да правиш с такива кретени, възкликна Хейдън. Въпреки слабостта си успяваше да създаде впечатлението, че той е единственият нормален човек тук.
Разходиха се из територията и Смайли установи — с чувство, близко до отчаяние, — че периметърът вече дори не се патрулира, нито денем, нито нощем. След една обиколка Хейдън поиска да се върнат в бараката, където измъкна една дъска от пода и извади няколко листа, изписани с драскулки. Те силно напомниха на Смайли дневника на Ирина. Седнал на леглото, той ги прегледа и в тази поза, на слабата светлина, с черния си перчем, провиснал почти до листовете, той би могъл да се намира в кабинета на Контрола през шейсетте години, предлагащ някоя забележително правдоподобна, но напълно неосъществима лудория, която да увеличи славата на Англия. Смайли не си даде труда да си води бележки, тъй като и двамата бяха наясно, че разговорът им така или иначе се записва. Разказът му започна с дълга апология, от която впоследствие той си спомняше само отделни изречения: „Живеем в епоха, в която само фундаменталните идеи са от значение…“
40
Характерна полуцилиндрична стоманена конструкция, наречена на името на откривателя си през Първата световна война, канадския инженер Питър Норман Нисън (1871–1930). — Б.пр.