— Къде е той? — попита тя. Стоеше с лице към него. — Пак е хукнал след онова сополиво моряче, нали? Това ли е? И сега се откупва, така ли? Ами я да вземете да му кажете…
Смайли не за първи път ставаше свидетел на такива сцени и колкото и да беше абсурдно, старите фрази изплуваха в ума му:
— Работата на Бил е от национално значение. Боя се, че не можем да я обсъждаме, вие също не бива да говорите за нея. Преди няколко дни той замина в чужбина на тайна мисия. Известно време ще отсъства. Може би дори няколко години. Нямаше право да казва на никого, че заминава. Иска да го забравите. Наистина ужасно съжалявам.
Успя да стигне дотук, преди тя да избухне. Не чу всичко, което каза, защото тя крещеше и се давеше, а щом бебето я чу, и то започна да пищи от горния етаж. Тя сипеше ругатни, но не по негов адрес, даже не конкретно и по адрес на Бил, а просто ругаеше, без сълзи, и питаше кой, майка му стара, кой е онзи нещастник, по дяволите, който още вярва на правителството. После настроението й се смени. Смайли забеляза още картини на Бил по стените, предимно портрети на момичето — само няколко бяха довършени и бяха много по-ограничени и обречени от по-ранните му работи.
— Не го харесвате, нали? Личи ви — каза тя. — Тогава защо му вършите мръсната работа?
На този въпрос той също нямаше готов отговор. Докато се прибираше на Байуотър Стрийт, отново му се стори, че го следят, и опита да се обади на Мендъл да му каже номера на таксито, което два пъти беше привлякло погледа му, с молба веднага да го провери. Като никога Мендъл го нямаше и щеше да се върне след полунощ; Смайли спа лошо и се събуди в пет. В осем вече беше в Сарат, където завари Хейдън във весело настроение. Следователите не му бяха досаждали, а Крадокс му казал, че размяната била уговорена и се очаквало да отпътува утре или вдругиден. В молбите му се долавяха прощални нотки — остатъкът от заплатата му и приходите от някоя случайна продажба на картини да му се превеждат в Московската народна банка, която щяла да получава и кореспонденцията му. В галерия „Арнолфини“ в Бристол имало няколко негови работи, включително ранни акварели на Дамаск, които много би искал да си вземе. Би ли бил така добър Смайли да го уреди? После, версията за изчезването му.
— Протакай — посъветва го той. — Кажи, че са ме пратили някъде, придай му тайнственост, изчакай две години, след това ме хвърли на кучетата…
— Мисля, че ще се справим някак, благодаря ти — каза Смайли.
За първи път, откакто Смайли го познаваше, Хейдън се притесняваше за дрехи. Искал да пристигне в приличен вид — първите впечатления били много важни.
— Шивачите в Москва са направо невъзможни. Ще те издокарат като нощен пазач.
— Прав си — каза Смайли, чието мнение за лондонските шивачи не беше много по-различно.
А, имало и едно момче, добави той небрежно, негов приятел, моряк, живеел в Нотинг Хил.
— Най-добре му дай няколко стотачки, за да му запушиш устата. Ще можеш ли да ги вземеш от змийския фонд?
— О, да.
Той му написа адреса. След това в същия дух на добронамереност Хейдън се впусна в това, което Смайли наричаше подробности.
Отказа да обсъжда каквото и да било, свързано с вербуването му и с продължаващото цял живот познанство с Карла.
— Цял живот ли? — повтори бързо Смайли. — Откога се познавате?
Вчерашните уверения внезапно му се сториха абсурдни, но Хейдън не пожела да обясни нищо повече.
От около 1950 година нататък, ако можеше да му се вярва, Хейдън от време на време подарявал на Карла по някоя разузнавателна информация. Тези първи усилия се ограничавали до неща, които, надявал се той, щели дискретно да подпомогнат руската кауза да надделее американската; имал „скрупули да не им давам нищо, което би навредило на нас“, както се изрази той, или на нашите агенти в чужбина.
Суецката авантюра през петдесет и шеста година окончателно го убедила в несъстоятелността на британското положение и способността на Великобритания да спъва развитието на историята, без да е в състояние да предложи нищо смислено в замяна. Парадоксално, но провалът на британските действия в Египет, саботирани от американците, се оказал допълнителен стимул. Следователно можело да се каже, че от петдесет и шеста година нататък той бил всеотдайна и пълноценна съветска къртица без никакви задръжки. През шейсет и първа официално получил съветско гражданство, а през следващите десет години — и два ордена; странно, но не искаше да каже кои точно, макар да твърдеше, че били „от най-високите“. За съжаление, назначенията в чужбина през този период ограничавали достъпа му, а тъй като настоявал информацията му да води до конкретни действия, ако е възможно — „вместо да я забутат в някой тъп съветски архив“, — работата му била опасна и неритмична. След завръщането му в Лондон Карла му изпратил Поли (явно близките на Поляков го наричаха така) да му помага, но постоянното напрежение от тайните срещи се оказало непосилно за Хейдън, особено като се има предвид количеството материал, което заснемал.