— Имахме късмет, че никой не го провери — каза той, взимайки си още една от цигарите на Смайли. — Кой бях аз между другото? — попита той неангажиращо. — Забравил съм.
— Попът. Аз бях валето.
На Смайли вече му беше омръзнало, така че той се измъкна, без да си направи труда да се сбогува. Качи се в колата си и около час кара безцелно, докато не се оказа на един страничен път в посока Оксфорд, карайки с осемдесет мили в час, затова спря да обядва и потегли към Лондон. Все още не можеше да погледне Байуотър Стрийт, така че отиде на кино, вечеря някъде и се прибра към полунощ, леко пийнал, заварвайки Лейкон и Майлс Съркум пред вратата, заедно с тъпия ролс-ройс на Съркум, черната подлога, с целите си петдесет фута, качен на тротоара, където пречеше на всички.
Подкараха с бясна скорост към Сарат и там, в нощта под ясното небе, осветен от няколко джобни фенерчета и под погледите на неколцина пребледнели затворници от Яслата, намериха Бил Хейдън, седнал на една градинска пейка с лице към огряното от лунна светлина игрище за крикет. Под палтото си беше облечен с раирана пижама, която много приличаше на затворнически дрехи. Очите му бяха отворени, а главата му беше неестествено клюмнала на една страна като глава на птица с ловко прекършена шия.
Нямаше особени разногласия по повод случилото се. В десет и половина Хейдън се оплакал на охраната, че не можел да заспи и му се виел свят — поискал да излезе на свеж въздух. Тъй като случаят му се смятал за приключен, никой не се сетил да го придружи и той излязъл сам в мрака. Един от пазачите си спомни, че се пошегувал как отива „да провери в какво състояние е игрището“. Другият бил твърде зает да гледа телевизия и затова не си спомнял нищо. След половин час се притеснили и старшият пазач отишъл да огледа, а помощникът му останал, в случай че Хейдън се върне. Намерили го там, където седеше сега; пазачът отначало си помислил, че бил заспал. Като се навел над него, усетил миризма на алкохол — джин или водка, предположи той — и решил, че Хейдън бил пиян, което го изненадало, защото в Яслата алкохолът официално бил забранен. Едва когато се опитал да го вдигне, главата му клюмнала и тялото я последвало като баласт. След като повърнал (следите се виждаха под едно дърво), пазачът го подпрял обратно и вдигнал тревога.
Получавал ли е Хейдън някакви съобщения през деня, попита Смайли.
Не, но костюмът му пристигнал от химическо чистене и е възможно в него да е имало скрито съобщение — покана за среща например.
— Значи руснаците са го направили — заяви доволно министърът, обръщайки се към безмълвния силует на Хейдън. — Сигурно за да не доносничи повече. Проклети бандити.
— Не — каза Смайли. — Те се гордеят, че прибират хората си.
— Тогава кой го е направил, по дяволите?
Всички зачакаха отговора на Смайли, само че такъв не последва. Фенерчетата угаснаха и групата неуверено тръгна към колата.
— Все пак не можем ли да се отървем от него? — попита министърът, докато се връщаха.
— Той беше съветски гражданин. Нека да си го вземат — каза Лейкон, гледайки Смайли в тъмното.
Съгласиха се, че могат само да съжаляват за мрежите. По-добре да се види дали Карла въпреки това ще направи сделката.
— Не, няма — каза Смайли.
Докато си припомняше всичко това в уединението на купето си в първа класа, Смайли изпита странното чувство, че наблюдава Хейдън през обърнат далекоглед. Беше ял много малко от предишната нощ, но пък барът беше отворен почти през цялото пътуване.
Той излезе от „Кингс Крос“ с тъжното усещане, че харесва Хейдън и го уважава — все пак Бил беше човек, който имаше какво да каже и го каза. Умствената му нагласа обаче отхвърляше това удобно опростяване на нещата. Колкото повече разсъждаваше над несвързания разказ на Хейдън за себе си, толкова повече осъзнаваше противоречията. Най-напред се опита да види Хейдън в романтичната вестникарска светлина на интелектуалец от трийсетте години, за когото Москва е истинската Мека. Москва беше неговата специалност, каза си той. Той имаше нужда от симетрията на едно историческо и икономическо решение. Това му се стори твърде недостатъчно, затова прибави още черти от човека, когото се опитваше да хареса: Бил беше романтик и сноб. Искаше да се присъедини към елитния авангард, който ще изведе масите от мрака. След това се сети за недовършените платна в дневната на момичето в Кентиш Таун — ограничени, пресилени и обречени. Сети се и за призрака на тираничния баща на Бил — Ан го наричаше просто „Чудовището“ — и си представи как марксизмът компенсира неумението му да рисува и безрадостното му детство. Разбира се, след това нямаше никакво значение, че доктрината става неубедителна. Бил беше тръгнал по правия път, а Карла знаеше как да го държи в него. Предателството до голяма степен е въпрос на навик, реши Смайли, припомняйки си Бил, излегнат на пода на Байуотър Стрийт, докато Ан му пуска музика на грамофона.