Освен това Смайли изобщо не се съмняваше, че на Бил му е доставяло удоволствие. Изправен в центъра на тайна сцена, играещ си с два свята, едновременно главен герой и драматург — о, на Бил определено му е било приятно.
Смайли мислено махна с ръка, недоверчив като никога към стандартните мотиви на хората, и вместо това си представи една от онези дървени руски матрьошки, които се отварят и разкриват друга фигура отдолу, а под нея още една. От всички хора на света само Карла е виждал последната малка фигурка в Бил Хейдън. Кога са го вербували и как? Десните му възгледи в Оксфорд поза ли са били, или, парадоксално, това е бил грехът, от който Карла го е избавил?
Питай Карла — жалко, че не го направих.
Питай Джим — никога няма да го направя.
Над равнинния пейзаж на Ийст Англия, плъзгащ се бавно покрай него, непреклонното лице на Карла измести разкривената смъртна маска на Бил Хейдън. „Но и ти си имал цена — Ан. Последната илюзия на човек без илюзии. Той беше на мнение, че разчуе ли се, че съм любовник на Ан, преценката ти за мене ще е замъглена по отношение на останалото.“
Илюзия ли? Така ли наричаше Карла любовта? Ами Бил?
— Ето — каза кондукторът на висок глас и може би за втори път. — Хайде, нали щяхте да слизате на Гримсби?
— Не, не, Имингам.
След това си спомни указанията на Мендъл и скочи на перона.
Не се виждаше такси, така че след като разпита на касата, прекоси празното пространство пред гарата и застана до една зелена табела с надпис „Опашка“. Надяваше се да го вземе, но може би не беше получила телеграмата му. Какво пък, кой може да обвинява пощите по Коледа? Зачуди се как ли ще приеме новините за Бил, защото, спомняйки си уплашеното й лице на скалите в Корнуол, той осъзна, че тогава Бил вече е бил мъртъв за нея. Тя беше усетила студенината на неговото докосване и по някакъв начин беше разбрала какво се крие зад това.
Илюзия ли, повтори си той наум. Човек без илюзии?
Беше ужасно студено и той силно се надяваше проклетият й любовник да й е намерил някое топло местенце.
Прииска му се да й беше донесъл кожените ботуши от шкафа под стълбите.
Сети се за книгата на Гримелсхаузен, която още не си беше взел от клуба на Мартиндейл.
Тогава я видя — раздрънканата й кола се носеше право към него по лентата с надпис „Само за автобуси“ и зад волана Ан гледаше в другата посока. Видя я да слиза, оставяйки мигача включен, и да влиза в гарата, за да разпита — висока, с дяволит блясък в очите, изумително красива, жена, принадлежаща другиму.
През останалата част от срока в очите на Роуч Джим Придо се държеше също като майка му, когато баща му ги напусна. Отделяше много време за дреболии, като нагласяне на осветлението за училищната постановка или кърпене на футболните мрежи, а в часовете по френски полагаше неимоверни усилия да поправя и най-малките грешки. Важните работи, като разходките и самотните игри на голф, изобщо заряза, а вечер стоеше сам и не ходеше в селото. Най-лошо от всичко беше втренченият, празен поглед, когато Роуч го хващаше неподготвен, и забравянето на разни неща в час, дори червените точки за заслуги — Роуч трябваше да му напомня да ги раздава всяка седмица.
За да му помогне, Роуч се нагърби със задачата на помощник-осветител. Така по време на репетициите Джим трябваше да му даде специален сигнал, предназначен само за Бил. Трябваше да вдигне ръка и да я пусне надолу, когато искаше светлините по пода да угаснат.
С течение на времето обаче лечението на Джим явно даваше резултати. Погледът му се проясни и той отново се оживи, щом сянката от смъртта на майка му започна да избледнява. Роуч никога не го беше виждал толкова весел, колкото вечерта на представлението.
— Хей, Джъмбо, жабок глупав, къде ти е дъждобранът, не виждаш ли, че вали? — извика му той, докато се връщаха към главната сграда, уморени, но щастливи след пиесата.
— Той се казва Бил — чу го да обяснява на някой от родителите, дошли за представлението. — Двамата с него бяхме новаци тук.