Понякога, докато говореше, цялото тяло на Тар застиваше неподвижно, сякаш слушаше запис на собствения си глас.
— Той пристигна десет минути след мене в компанията на един едър рус швед, следван по петите от някакво китайско девойче. Беше тъмно, затова се преместих на по-близка маса. Поръчаха скоч, Борис плати, а аз седях на два метра от тях, гледах смотания оркестър и слушах какво си говорят. Китайката си държеше езика зад зъбите, приказваше основно шведът. Говореха на английски. Шведът попита Борис къде е отседнал и той отговори, че е в „Екселсиор“, което си беше чиста лъжа, защото живееше в пансиона „Аликзандра“ заедно с цялото стадо. Ясно е, че „Екселсиор“ звучи много по-добре от онази дупка „Аликзандра“. Някъде около полунощ седянката се разпадна. Борис каза, че трябва да се прибира и утре го чака тежък ден. Това беше следващата лъжа, защото се канеше да се прибира, колкото онзи… как се казваше… а, да, Джекил и Хайд! — нормалният доктор, който се преоблича и почва да вилнее. Та кой от двамата е Борис?
Известно време никой не му подсказа.
— Хайд — каза Лейкон, вперил поглед в зачервените си ръце. Той отново беше седнал и ги стискаше в скута си.
— Хайд — повтори Тар. — Благодаря ви, мистър Лейкон, винаги съм ви смятал за начетен човек. И така, те плащат, а аз хуквам към Уанчай, за да съм в „Анджелика“ преди него. В този момент вече съм почти сигурен, че нещо не е наред.
Тар старателно изброи доводите на сухите си дълги пръсти. Първо, досега не бил виждал съветска делегация, която да не води със себе си няколко горили от сигурността, за да държат момчетата далече от изкушенията. И как така Борис успявал да се измъква всяка вечер? Второ, не му харесвал начинът, по който Борис пилеел валутата си. Това не било в природата на съветския чиновник, настояваше той:
— Той просто не разполага с такава. Ако има, купува дрънкулки на жена си. И трето, не ми харесваше как лъже. Беше една идея по-добър от обичайното.
Така че Тар зачакал в „Анджелика“ и, разбира се, половин час по-късно мистър Хайд се появил, съвсем сам.
— Сяда и поръчва пиене. Само това прави, седи и пие сам.
Отново беше ред на Смайли да бъде облъчен от чара на Тар:
— И каква стана тя, мистър Смайли? Нали се сещате? Обръщам внимание на малките подробности — довери му той. — Само вижте как седи. Вярвайте ми, сър, самите ние да бяхме там, нямаше да седнем по-добре от Борис. Държеше под око изходите и стълбището, имаше пряка видимост към главния вход и случващото се в заведението, дясната ръка му беше свободна, а отляво го криеше стена. Борис беше професионалист, мистър Смайли, няма съмнение в това. Чакаше свръзка или може би обслужваше пощенска кутия, а може би просто се излагаше на показ и чакаше знак от някой тъпак като мене. Вижте сега, едно е да изпържиш дребна риба от търговска делегация, съвсем различно е да се пробваш с агент, обучен от Центъра, нали така, мистър Гуилъм?
— След реорганизацията главорезите нямат право да ловят двойни агенти — каза Гуилъм. — Те трябва веднага да бъдат предавани на Лондонското управление. Момчетата имат заповед, подписана лично от Бил Хейдън. При най-малкия признак за противник да се прекрати. — Той добави тихо, така че само Смайли да го чуе: — Латерализмът оряза автономията ни до дъно.
— И аз съм участвал в двойни и тройни игри — заяви Тар с тон на накърнена добродетел. — Вярвайте ми, мистър Смайли, всичко е толкова оплетено.
— Убеден съм — каза Смайли и намести очилата си със строго изражение.
Тар телеграфирал на Гуилъм „няма сделка“, купил си билет за връщане и отишъл на пазар. Тъй като полетът му бил чак в четвъртък обаче, той решил, че може да огледа стаята на Борис, преди да си тръгне, колкото да си оправдае заплатата.
— Пансионът „Аликзандра“ е същинска стара съборетина, мистър Смайли, в една от пресечките на Марбъл Роуд, с накачулени един върху друг дървени балкони. А ключалките се отварят с поглед, сър.