Така че Тар много бързо се озовал в стаята на Борис, облегнат на вратата, докато очите му привикнат към тъмнината. Още стоял там, когато женски глас го заговорил сънено на руски от леглото.
— Жената на Борис — обясни Тар. — Плачеше. Вижте, ще й казвам Ирина, нали може? Мистър Гуилъм разполага с подробностите.
Смайли вече протестираше — невъзможно било да е жена му, твърдеше той. Центърът никога няма да пусне от Русия и двамата по едно и също време, ще държат единия, докато другият пътува…
— Съжителство без брак — каза сухо Гуилъм. — Неофициално, но постоянно.
— Толкова неща са наопаки в наши дни — рече Тар с язвителна усмивка, без да се обръща конкретно към някого, най-малкото към Смайли, и Гуилъм му хвърли още един унищожителен поглед.
6
Още от началото на срещата Смайли беше възприел поведение на пълна непроницаемост, като същински Буда, от която не можеха да го извадят нито разказът на Тар, нито редките включвания на Лейкон и Гуилъм. Той седеше, облегнат назад, късите му крака бяха прибрани, с наведена глава и пухкави ръце, сплетени над обширния му корем. Провисналите му клепачи бяха затворени зад дебелите лещи. Единственото му движение беше бърсането на очилата в копринената подплата на вратовръзката му и тогава очите му придобиваха влажен, оголен вид, който смущаваше хората, уловили го в този момент. Обаждането му сега обаче заедно с нравоучителната и безсмислена реплика, последвала обяснението на Гуилъм, подейства като сигнал за останалите и доведе до местене на столове и покашляния.
Първи беше Лейкон:
— Джордж, какво пиеш? Да ти предложа скоч или нещо друго? — Каза го много загрижено, сякаш му предлагаше аспирин за главоболие. — Забравих да го спомена по-рано — обясни той. — Хайде, Джордж, едно питие. Зима е все пак. Глътка от нещо?
— Благодаря ти, няма нужда — отвърна Джордж.
Не би отказал малко кафе от каната, но някак не можеше да си поиска. Освен това си спомни, че е отвратително.
— Гуилъм? — продължи Лейкон.
Не, Гуилъм също не беше в състояние да приеме алкохол от Лейкон.
Не предложи нищо на Тар, който веднага продължи с разказа си.
Приел присъствието на Ирина спокойно, обясни той. Бил съчинил версията си още преди да влезе в сградата, така че веднага започнал изпълнението. Не извадил оръжие, не й затиснал устата с ръка или друга подобна глупост, както се изрази той, а й казал, че бил дошъл да говори с Борис по личен въпрос и съжалявал, но щял да го изчака. С хубав австралийски акцент, както подобава на ядосан търговец на коли от онзи континент, той обяснил, че не иска да се бърка в чуждите работи, но дявол да го вземе, ако позволи на един загубен руснак, който не може да си плати удоволствията, за една вечер да му отмъкне и момичето, и парите. Той успял да докара много обиден тон, но без да го повишава, и зачакал да види какво ще стане.
И тогава, каза Тар, започнало всичко.
Било единайсет и половина, когато влязъл в стаята на Борис. Тръгнал си в един и половина с обещание за среща на другата вечер. По това време положението вече било коренно различно:
— Имайте предвид, че не сме правили нищо нередно. Само си говорихме, нали така, мистър Смайли?
За миг тази плоска шега сякаш проникна до най-съкровените тайни на Смайли.
— Да — отвърна вяло той.
Присъствието на Ирина в Хонконг не било нищо особено и нямало нужда Тесинджър да знае за него, обясни Тар. Самата Ирина била член на делегацията. Тя била опитен специалист по текстил.
— Сега като се замислям, тя беше доста по-квалифицирана от мъжа си, ако мога така да го нарека. Беше си направо дете, може би малко по-интелигентна за моя вкус, но беше млада и имаше страхотна усмивка, когато спираше да плаче. — Тар леко се изчерви. — Много приятна компания беше — настоя той, сякаш спореше с някого. — Когато мистър Томас от Аделаида се появи в живота й, тя беше съвсем в безизходица какво да прави с чудовището Борис. Струваше й се, че съм архангел Гавраил. С кого би могла да поговори за съпруга си, който да не насъска кучетата срещу него? Нямала приятели в делегацията, даже и в Москва нямала доверен човек, каза ми тя. Който не го е преживял, той не знае какво е да се опитваш да поддържаш съсипана връзка, докато непрекъснато си на път. — Смайли пак беше изпаднал в дълбок транс. — Хотел след хотел, град след град, без да можеш една нормална дума да размениш с местните хора, нито пък да ти се усмихне някой непознат, така описа тя живота си. Тя си мислеше, че животът й е много нещастен, мистър Смайли, което си личеше от многобройните възгласи „боже мой!“ и празните бутилки от водка до леглото. Защо не можела да е като нормалните хора, питаше тя. Защо не можела да се радва на живота като всички останали? Обичала да пътува, обичала чуждите деца, защо не можела да си има свое дете? Дете, родено на свобода, а не в плен. „Аз съм жизнерадостен човек, Томас. Нормално, общително момиче. Харесвам хората — защо трябва да ги заблуждавам, след като ги харесвам?“ После каза, че бедата била в това, че преди години била избрана за една задача, която я направила студена като старица и я откъснала от Бог. Затова пиела и плачела. Вече беше забравила за съпруга си и по-скоро се оправдаваше за забежката си. — Той пак се запъна. — Усещах го, мистър Смайли, тя беше златна мина. Усетих го веднага. Казват, че знанието е сила, сър, а Ирина имаше сила, освен че имаше и качества. Може да беше изпълнена с решимост, но все още беше готова да се отдаде. Мога да почувствам щедростта на една жена, щом я видя, мистър Смайли. Имам такъв талант. А тази жена беше готова да бъде щедра. Господи, как може да се опише такова усещане? Някои хора могат да откриват вода под земята…