— Беше решила, че съм полковник от английското разузнаване — каза Тар съвсем сериозно. — Първо плачеше, после се смееше и според мене беше на крачка от полудяването. Говореше ту като смахната героиня от булеварден роман, ту като възпитана девойка от добро семейство. Англичаните били любимите й хора. Джентълмени, казваше тя. Занесох й бутилка водка и тя изпи половината за около петнайсет секунди. Да живеят английските джентълмени! Борис бил водещият, а Ирина била резерва. Двамата работели заедно, а един ден тя щяла да разговаря с Пърси Алълайн и да му разкрие една голяма тайна само на него. Борис бил на лов за хонконгски бизнесмени, като по съвместителство бил и пощенска кутия за съветската резидентура. Ирина била неговата свръзка, тя подготвяла микроточките и предавала по радиостанцията с висока честота, за да заблуди подслушвачите. Така беше на хартия, нали разбирате? Двата нощни клуба бяха главното и резервното място за среща с местната му свръзка, в този ред. Само че Борис искаше само да пие, да тича след танцьорките и да изпада в депресия. Или пък да се разхожда по пет часа, защото не можеше да понася да се намира в една стая с жена си. Ирина пък само чакаше, ревеше, наливаше се и си представяше как седи с Пърси край неговата камина и му разказва всичко, което знае. Оставих я да говори в колата на върха на хълма. Не помръдвах, защото не исках да разваля магията. Гледахме как здрачът се спуска над пристанището и красивата луна изгря оттам, а селяните се изнизваха покрай нас с дългите си пръти и керосинови лампи. Липсваше ни само Хъмфри Богарт в смокинг. Придържах бутилката водка и я оставях да говори. Даже не трепвах. Факт, мистър Смайли. Факт — обяви той с беззащитния вид на човек, който копнее да му повярват, но очите на Смайли бяха затворени и той беше глух за всякакви молби.
— Тя просто се отприщи — обясни Тар, сякаш това беше случаен инцидент, в който той нямаше никакво участие. — Разказа ми целия си живот, от раждането до полковник Томас, тоест аз. Мама, татко, първата любов, вербуването, обучението, ужасния половинчат брак, всичко. Как тя и Борис били събрани по време на обучението им и оттогава били заедно — една от великите, нерушими връзки. Каза ми истинското си име, работното си име и псевдонимите, под които е пътувала и предавала по радиото, след това извади дамската си чанта и започна да ми показва шпионския си набор — писалка с тайна секция, в която беше скрит ключът за кодиране, скрита камера, такива неща. „Чакай само Пърси да ги види“, казах й аз, малко в нейния тон, нали разбирате. Имайте предвид, че всичко беше стандартно производство, нищо специално, но въпреки това бяха първокласни изделия. За капак тя започна да дрънка за съветското разузнаване в Хонконг — агенти, явки, пощенски кутии, какво ли не. Щях да се побъркам, докато запомня всичко.
— Но не си — вметна Гуилъм.
Да, съгласи се Тар, не се побъркал и запомнил почти всичко. Знаел, че тя не му казвала цялата истина, но също така знаел, че истината не била лесна за момиче, станало шпионин още от дете, с което според него се справяла доста добре като за новак.
— Даже малко й съчувствах — каза той в поредния изблик на фалшива откровеност. — Струваше ми се, че бяхме на една вълна, сериозно ви казвам.
— Сигурно — направи Лейкон едно от редките си обаждания. Той беше много блед, но дали от гняв, или това беше ефектът от сивкавата светлина на ранното утро, процеждаща се през щорите, беше трудно да се каже.
7
— Бях в глупава ситуация. Видяхме се на другия ден и на следващия, а на мене ми се струваше, че ако още нямаше шизофрения, със сигурност скоро щеше да развие. Първо разправя как Пърси я назначава на висока позиция в Цирка и тя работи за полковник Томас, спорейки ожесточено с мене дали трябва да е лейтенант, или майор. В следващия момент заявява, че повече нямало да шпионира за никого, а щяла да отглежда цветя и да се въргаля в сеното с Томас. След това подхващаше манастирската тема — баптистките монахини щели да очистят душата й. Едва не пукнах. Кой, по дяволите, е чувал за баптистки монахини, питам я аз? Няма значение, казва ми тя, баптистите са най-великите, майка й била селянка и знаела. Това била втората най-голяма тайна, която щяла да ми каже. Коя е първата тогава, питам аз. Мълчание. Казва само, че и двамата сме в смъртна опасност, много по-голяма, отколкото си представям, и няма надежда за никого от нас, освен ако не проведе онзи специален разговор със стария Пърси. „Каква опасност, за бога? Какво знаеш, което аз не знам?“ Беше суетна като котка, но щом я понатиснах, тя се затвори в себе си и аз се уплаших до смърт, че ще изтича у дома и ще изпее всичко на Борис. Освен това и времето ми изтичаше. Вече беше сряда, а делегацията отлиташе обратно за Москва в петък. Имаше определени умения, но как можех да се доверя на такава откачалка? Знаете ги жените, когато са влюбени, мистър Смайли. Изобщо не могат…