Гуилъм вече го беше прекъснал:
— Спести ни подробностите, ако обичаш — нареди му той и Тар леко посърна.
— Знам само, че Ирина искаше да дезертира — да говори с Пърси, както му казваше тя. Оставаха й три дни и колкото по-скоро решеше, толкова по-добре за всички. Ако чаках прекалено дълго, щеше да се разубеди. Затова рискувах и отидох при Тесинджър още щом отвори офиса.
— Сряда, единайсети — промърмори Смайли. — В Лондон е рано сутринта.
— Тесинджър май ме взе за привидение. „Искам да говоря с Лондон, лично с шефа на управлението“, казах му аз. Той спори до посиняване, но накрая ми позволи. Седнах на бюрото му и сам кодирах съобщението с еднократен ключ, докато Тесинджър ме гледаше като бито куче. Трябваше да го форматираме в началото и в края с търговски код, защото Тесинджър работеше под прикритие като търговски агент. Това ми отне още половин час. Доста бях изнервен, направо ви казвам. След това изгорих ключа и предадох съобщението по телеграфа. В този момент никой друг освен мене не знаеше какво означават цифрите на онзи лист хартия, нито дори Тесинджър, само аз. Поисках Ирина спешно да бъде третирана като дезертьор. Настоях за всички придобивки, които тя дори не беше споменала — пари в брой, гражданство, нова самоличност, спокойствие и жилище. В края на краищата, аз бях нещо като неин представител, нали така, мистър Смайли?
Смайли вдигна очи, сякаш изненадан, че се обръщат към него.
— Да — рече той доста дружелюбно. — Да, предполагам, че си я представлявал, образно казано.
— Доколкото го познавам, едва ли се е ограничил само с това — каза Гуилъм под носа си.
Тар го дочу или се досети какво има предвид и побесня:
— Това е лъжа, дявол да го вземе! — извика той, силно изчервен. — Това е… — той задържа гневния си поглед върху Гуилъм за момент, след което се върна към разказа си.
— Описах кариерата й до момента и нейния достъп, включително работата й в Центъра. Поисках следователи и военен самолет. Тя си въобразяваше, че искам лична среща с Пърси Алълайн на неутрална територия, но с този проблем щяхме да се занимаваме после. Предложих да изпратят и един-двама от съгледвачите на Естерхази, които да се погрижат за нея, а може би и психиатър.
— Защо съгледвачи? — попита рязко Смайли. — На тях не им е разрешено да се занимават с дезертьори.
Съгледвачите бяха групата на Тоби Естерхази в Актън, а не в Брикстън. Работата им беше да подсигуряват големите операции с наблюдение, подслушване, транспорт и явки.
— Ами Тоби успя доста да се издигне, откакто вас ви няма, мистър Смайли — обясни Тар. — Казват, че даже уличните му художници12 се возят на кадилаци. А и крадат хляба на главорезите, когато им се удаде, нали така, мистър Гуилъм?
— В момента те са основната работна сила на Лондонското управление — каза Гуилъм кратко. — Част от латерализма.
— Реших, че на следователите ще им отнеме половин година да я обработят, а по някаква причина тя беше влюбена в Шотландия. Голямата й мечта беше да прекара там остатъка от живота си. Заедно с Томас. Да отглежда децата ни сред ливадите с калуна. Адресирах го до Лондонското управление, маркирах го като „мълния“ и отбелязах да се предаде чрез нарочен служител.
— Това е новата формулировка за ограничаване на достъпа до информация — вметна Гуилъм. — Целта е да се избегне обработката от шифровчиците.
— Но не и в Лондонското управление? — попита Смайли.
— Това си е тяхна работа.
— Сигурно си чул, че там е назначен Бил Хейдън? — попита Лейкон, завъртайки се към Смайли. — За шеф на Лондонското управление. На практика той ръководи оперативната работа, както го правеше Пърси навремето, когато Контрола беше там. Само че сега са променили всички имена. Нали знаеш какво значение отдават старите ти приятелчета на имената? Трябва да му разкажеш, Гуилъм, да го осведомиш за новите неща.
— Мисля, че имам обща представа, благодаря — каза любезно Смайли и с измамна разсеяност се обърна към Тар: — Каза, че е станало дума за някаква голяма тайна?