— Да, сър.
— Спомена ли го по някакъв начин в телеграмата до Лондон?
Явно напипа нещо, нямаше никакво съмнение; намери някаква болезнена точка, защото Тар премигна и хвърли подозрителен поглед първо към Лейкон, след това към Гуилъм.
Отгатнал значението му, Лейкон веднага изрецитира оправдание:
— Смайли не знае нищо повече от това, което му разказа досега тук — рече той. — Нали, Гуилъм?
Гуилъм кимна утвърдително, наблюдавайки Смайли.
— Казах на Лондон всичко, което ми каза тя — призна Тар с неохота, като човек, когото са лишили от хубава история.
— Как точно беше формулирано? — попита Смайли. — Дали можеш да си спомниш?
— „Твърди, че има допълнителна информация от изключително значение за благото на Цирка, но към момента не я споделя.“ Нещо от този сорт.
— Благодаря ти. Много ти благодаря.
Зачакаха Тар да продължи.
— Също така поисках шефът на Лондонското управление да информира мистър Гуилъм, че всичко е наред и не съм си губил времето напразно.
— Той направи ли го? — попита Смайли.
— Никой нищо не ми е казвал — каза сухо Гуилъм.
— Целия ден се мотах в очакване на отговор, но до вечерта още го нямаше. Ирина се занимаваше с обичайните си неща. Настоях да го направи, нали разбирате. Искаше да се престори, че има лека температура, и да си остане в леглото, но не дадох и дума да се продума. Делегацията трябваше да посещава фабрики в Коулун, затова й казах да се присъедини към другите и да си придава умен вид. Накарах я да се закълне, че няма да посяга към бутилката. Не исках да прави самодеен театър в последния момент. Исках всичко да изглежда нормално до момента на скока. Изчаках до вечерта и тогава изпратих напомняне, пак като „мълния“.
Премреженият поглед на Смайли се спря на лицето пред него.
— Естествено, получи потвърждение, нали? — попита той.
— „Прието.“ Нищо повече. Цяла нощ се потих в очакване. На сутринта все още нямах отговор. Реших, че военният самолет вече е на път. Лондон протака нещата, мислех си аз, проверяват всичко, преди да ми се обадят. Искам да кажа, че когато човек е далече, просто трябва да вярва, че са добри. Независимо какво е мнението му за тях, трябва да вярва. Освен това понякога наистина са добри, нали, мистър Гуилъм?
Никой не се обади.
— Притеснявах се за Ирина, нали разбирате? Сигурен бях, че ще се пречупи, ако трябваше да чака още един ден. Най-накрая отговорът дойде. Само че това не беше отговор. Беше си увъртане: „Изпратете информация в кои отдели е работила, имената на бившите й контакти и познати в Центъра в Москва, името на сегашния й началник и датата на постъпване в Центъра“. Един господ знае какво още. Бързо написах отговор, защото в три часа имах среща с нея в църквата…
— Каква църква? — отново попита Смайли.
— Английската баптистка. — За всеобща изненада Тар пак се изчерви. — Тя обичаше да ходи там. Не на служба, просто да разглежда. Помотах се около входа с неангажиращ вид, но тя не се появи. За първи път й се случваше да не дойде на среща. Резервната уговорка беше три часа по-късно на върха на хълма, откъдето за една минута и петдесет секунди може да се слезе по стълбите обратно до църквата и така, докато не се срещнем. Ако имаше някакъв проблем, трябваше да остави банския си костюм на перваза на прозореца. Беше вманиачена на тема плуване, плуваше всеки ден. Хукнах обратно към „Аликзандра“ — нямаше бански. Трябваше да убия два часа и половина. Нищо повече не можех да направя, освен да чакам.
Смайли попита:
— С какъв гриф беше телеграмата от Лондонското управление?
— „Спешна“.
— А твоята беше „мълния“?
— И двете ми бяха „мълния“.
— Телеграмата от Лондон беше ли подписана?
Гуилъм се намеси:
— Вече не ги подписват. Външните хора общуват с Лондонското управление като едно цяло.
— Беше ли маркирана „дешифрирай сам“?
— Не — отговори Гуилъм.
Зачакаха Тар да продължи.
— Помотах се малко в офиса на Тесинджър, но там не ме обичат много, той не одобрява главорезите, освен това беше подхванал нещо голямо в Китай и явно го беше страх, че мога да го проваля. Затова седнах в едно кафене и ми мина през ума, че мога да отскоча до летището. Беше случайна мисъл, все едно си казваш: „Я да взема да отида на кино“. Казах на таксиджията да кара като луд. Даже не се пазарих за цената. Беше ме обзело нещо като паника. Пробих си път най-отпред на опашката за информация и поисках да ми кажат всички полети и връзки до Русия. Едва не откачих, докато прегледам целия списък, крещейки на китайските служители, но от вчера нямаше нито един полет, чак до днес в шест вечерта. Само че вече имах предчувствие. Трябваше да разбера. Имало ли е чартъри, непланирани полети, товарни, транзитни? Нищо ли, абсолютно нищо ли не беше летяло до Москва от вчера сутринта? И тогава млада китайка, една от техните стюардеси, ми даде отговора. Хареса ме, нали се сещате. Съветски самолет извън разписанието беше излетял преди два часа. На борда му имало само четирима пътници. В центъра на вниманието била една жена инвалид. В кома. Откарали я до самолета на носилка, а лицето й било омотано в бинтове. С нея пътували двама санитари и един лекар, това били всички пътници. Обадих се в „Аликзандра“ като последна надежда. Нито Ирина, нито фалшивият й съпруг били напускали хотела, но в стаята им не отговаряше никой. В смотания хотел даже не знаеха, че са си тръгнали.