Може би музиката се носеше отдавна, но Смайли я чу едва сега. Той долови откъслечни фрагменти, идващи от различни краища на къщата — гама на флейта, детска мелодия от магнетофон, по-уверено изпълнение на цигулка. Многобройните дъщери на Лейкон се събуждаха.
8
— Може наистина да е била болна — каза безизразно Смайли, обръщайки се най-вече към Гуилъм. — Може и да е била в кома. Може наистина да са я отвели санитари. Както разбирам, състоянието й е било доста нестабилно, меко казано. — Той добави, хвърляйки бегъл поглед към Тар: — В края на краищата, от първата ти телеграма до заминаването на Ирина има само двайсет и четири часа. При такива срокове едва ли може да се обвинява Лондон.
— Теоретично може — каза Гуилъм, забил поглед в земята. — Страшно е бързо, но би могло да стане, ако някой в Лондон… — всички зачакаха. — Ако някой в Лондон се разтича. И в Москва, естествено.
— Точно това си казах и аз, сър — заяви гордо Тар, който възприе гледната точка на Смайли, пренебрегвайки тази на Гуилъм. — Точно с тези думи, мистър Смайли. Спокойно, Рики, казах си аз, ще гърмиш по сенки, ако не внимаваш много.
— Или пък руснаците са я пипнали — настоя Смайли. — Хората от охраната са разбрали за вашата връзка и са я отстранили. Щеше да е чудо да не са разбрали, както сте я карали.
— А може и да е казала на мъжа си — предположи Тар. — Разбирам от психология не по-зле от всеки друг, сър. Знам какво може да се случи между съпрузи, когато се скарат. Тя иска да го ядоса. Да го провокира, да предизвика реакция, мислех си аз. „Искаш ли да знаеш какво правих, докато ти се наливаше и кълчеше по дансингите?“, такива неща. Борис не издържа и казва на горилите, те я нокаутират и я отнасят у дома. Премислих всички тези възможности, мистър Смайли, вярвайте ми. Наистина ги прехвърлих, една по една. Като всеки мъж, чиято жена си тръгне.
— Може ли да се върнем към разказа? — изсъска гневно Гуилъм.
Сега вече, каза Тар, можеше да си признае, че за двайсет и четири часа малко бил изгубил самообладание:
— Обаче не ми се случва често, нали, мистър Гуилъм?
— Достатъчно често.
— Усещах го почти физически. Направо си бях потиснат.
Твърдото убеждение, че грубо са му отмъкнали под носа голям трофей, го изпълвало с безсилен гняв, който намирал израз в обикаляне на познатите места. Ходил в „Котешката люлка“, след това в „Анджелика“ и на сутринта вече бил минал половин дузина подобни заведения, да не говорим за няколкото момичета по пътя. В един момент прекосил града и се озовал пред „Аликзандра“. Имал намерение да си поприказва с онези горили от охраната. Когато изтрезнял, се замислил за Ирина и за времето, прекарано заедно, и решил, преди да отлети за Лондон, да провери старите им пощенски кутии, да не би случайно да му е писала, преди да замине.
От една страна, това му осигурявало някакво занимание.
— От друга, май не можех да оставя нейно писмо да се търкаля напразно в някаква дупка, след като тя го е изстрадала с такива усилия — добави той с момчешко благородство.
Имали две места, на които си оставяли съобщения един на друг. Първото било недалече от хотела, на един строеж.
— Виждали ли сте бамбуковите скелета, които използват? Невероятни са. Виждал съм да ги издигат до двайсетия етаж, а кулитата13 щъкат по тях с бетонни тухли в ръце.
Една стара тръба, каза той, удобно разположена на височината на рамото. По-вероятно било, ако Ирина е бързала, да използва тръбата за пощенска кутия, но когато Тар отишъл там, тя била празна. Втората била в църквата, „там долу, където държат църковните брошури“, както се изрази той.