— Секцията беше част от един стар гардероб, нали разбирате. Като коленичиш най-отзад, се напипва една хлабава дъска. Под нея има ниша, пълна с боклуци и миши барабонки. Просто чуден тайник, казвам ви, няма по-добър.
Настъпи кратко мълчание и пред очите им сякаш изплуваха образите на Рики Тар и неговата любовница от Центъра в Москва, коленичили един до друг на последната пейка в баптистката църква в Хонконг.
В тази пощенска кутия, каза Тар, той намерил не писмо, а цял дневник. Листовете били изписани със ситен почерк от двете страни, така че на места черното мастило прозирало. Писан бил много набързо, но без корекции. Той веднага разбрал, че го е писала в периодите с бистър ум.
— Не е това, имайте предвид. Това е само копие.
Той пъхна дългата си ръка под ризата и извади оттам кожен калъф, закачен на колан. От него измъкна мърлява купчина листа.
— Предполагам, че е оставила дневника точно преди да я нападнат — каза той. — Може би в същото време се е молила за последен път. Сам го преведох.
— Не знаех, че говориш руски — каза Смайли. Никой не разбра забележката, освен Тар, който веднага се ухили.
— Вижте сега, в нашата работа човек има нужда от квалификации, мистър Смайли — обясни той, докато разделяше страниците. — Може и да не успях с правото, но още един език се оказа от решаващо значение. Предполагам знаете какво са казали поетите? — той вдигна глава от заниманието си и усмивката му стана още по-широка. — „Да говориш още един език е като да имаш още една душа.“ Написал го е един велик крал, сър, Карл V. Баща ми никога не забравяше цитати, това му го признавам, но най-смешното е, че не знаеше и бъкел друг език, освен английски. Ще ви прочета дневника на глас, ако не възразявате.
— Не знае и една дума на руски — каза Гуилъм. — Говорели са на английски през цялото време. Ирина е завършила тригодишен езиков курс.
Този път Гуилъм избра да гледа в тавана, а Лейкон — ръцете си. Само Смайли наблюдаваше Тар, който тихо се смееше на собствената си шегичка.
— Готови ли сте? — попита той. — Добре тогава, започвам. „Слушай ме, Томас, на тебе говоря.“ Обръщаше се към мене на фамилия — обясни той. — Казвах й, че съм Тони, но през цялото време ме наричаше Томас, нали разбирате? „Този дневник е подарък за тебе, в случай че ме отведат, преди да говоря с Алълайн. Бих предпочела да ти дам живота си, Томас, и тялото си, разбира се, но ми се струва, че тази ужасна тайна ще е всичко, с което ще мога да те зарадвам. Използвай я разумно!“ — Тар вдигна поглед. — Денят е понеделник. Писала е дневника четири дни. — Гласът му стана равен, почти отегчен. — „В Центъра в Москва се носят повече слухове, отколкото им се иска на нашите началници. Особено по-дребните служители обичат да си придават важност, като демонстрират осведоменост. Преди да започна работа в Министерството на търговията, работех като завеждащ отдел в архива на главното ни управление на площад «Дзержински». Работата беше толкова скучна, Томас, обстановката беше потискаща, а аз бях неомъжена. Насърчаваха взаимната подозрителност помежду ни; такова напрежение е никога да не издаваш какво ти лежи на сърцето. Имах един служител на име Ивлов. Въпреки че той стоеше по-долу и като обществено положение, и като чин, потискащата атмосфера извади наяве сходните ни характери. Прости ми, понякога тялото говори само, трябваше да се появиш по-рано, Томас! Няколко пъти Ивлов и аз останахме заедно нощна смяна и накрая решихме да нарушим правилата и да се срещнем извън сградата. Той беше рус, Томас, като тебе, и аз го желаех. Срещнахме се в кафене в един от западналите московски квартали. В Русия ни учат, че Москва няма западнали квартали, но това е лъжа. Ивлов ми каза, че истинското му име е Брод, но не е евреин. Много беше мил, даде ми кафе, което един приятел му донесъл нелегално от Техеран, и няколко чифта чорапи. Ивлов каза, че ми се възхищава и че навремето бил в отдел, който водел досиета на всички чуждестранни агенти, работещи за Центъра. Разсмях се и му казах, че такъв материал не съществува, само мечтатели могат да си представят толкова много тайни, събрани на едно място. Може би и двамата бяхме мечтатели.“
Тар отново прекъсна четенето:
— Стигаме до нов ден — обяви той. — Започва с много „Добро утро, Томас“, молитви и малко любовни приказки. Една жена не може да пише на вятъра, казва тя, затова пише на Томас. Мъжът й е излязъл рано и тя има един час на разположение. Нали така?