— Иска да каже, че Центърът в Москва няма да бърза да му пререже гърлото, ако смятат, че не е чел дневника — каза Гуилъм.
— Снима ли го?
— Не нося фотоапарат. Купих една тетрадка, преписах дневника в тетрадката, а оригинала върнах на мястото му. Цялата работа ми отне точно четири часа. — Той погледна към Гуилъм, след това отмести поглед. На ярката дневна светлина изведнъж се видя дълбокият вътрешен страх, изписан на лицето на Тар. — Когато се върнах в хотела, стаята ми беше опустошена, смъкнали бяха и тапетите от стените. Управителят ми каза да се махам веднага. Изобщо не искаше да знае нищо.
— Той носи оръжие — каза Гуилъм. — Не се разделя с него.
— Нямам и намерение да се разделям.
Смайли изсумтя измъчено в знак на съчувствие:
— При срещите ви с Ирина — тайниците, паролите, резервните места — кой предложи системата? Ти или тя?
— Тя.
— Какви бяха паролите?
— Жестове и знаци. Ако яката ми е разкопчана, тя знаеше, че съм огледал наоколо и хоризонтът е чист. Ако е закопчана, край на срещата и отиваме на резервното място.
— А Ирина?
— Чантата. В лявата или в дясната ръка. Отивах на мястото първи и чаках някъде, където можеше да ме види. Така тя можеше да избира дали да продължи, или да изчезне.
— Всичко това е било преди повече от половин година. Какво прави оттогава?
— Почивах си — грубо отговори Тар.
— Паникьосал се е и се е престорил на местен — каза Гуилъм. — Хукнал е към Куала Лумпур и се е покрил в едно планинско село. Така поне твърди той. Има дъщеря на име Дани.
— Дани е дъщеричката ми.
— Скрил се при Дани и майка й — каза Гуилъм, който по навик не обръщаше внимание на думите на Тар. — Той има съпруги по целия свят, но в момента май тази е начело.
— Защо реши точно сега да се обърнеш към нас?
Тар не отговори.
— Не искаш ли да прекараш Коледа с Дани?
— Естествено.
— Какво стана тогава? Уплаши ли те нещо?
— Дочух слухове — каза неохотно Тар.
— Какви слухове?
— В Куала Лумпур се появил някакъв французин и започнал да разправя на всички, че му дължа пари. Искал да наеме адвокат, когото да пусне по дирите ми. Не дължа пари на никого.
Смайли се обърна към Гуилъм:
— В Цирка още ли го смятат за дезертьор?
— Предполагаем.
— Какво е направено по въпроса до момента?
— Това не е под мой контрол. Чух, че преди време в Лондонското управление е имало няколко оперативки по този повод, но не са ме канили и не знам какъв е резултатът. Най-вероятно никакъв, както обикновено.
— Какъв паспорт е използвал?
Тар беше готов с отговора:
— Изхвърлих Томас в момента, в който стъпих в Малая. Реших, че тъкмо сега Томас едва ли се ползва с голяма популярност в Москва и е по-добре да го убия веднага. В Куала Лумпур поръчах да ми направят британски паспорт на името на Пул. — Той го връчи на Смайли. — Не е зле за тия пари.
— Защо не използва някой от швейцарските паспорти?
Пак настъпи тягостно мълчание.
— Или си ги изгубил, когато са претърсвали хотелската ти стая?
— Разкарал ги е веднага щом е пристигнал в Хонконг — отвърна Гуилъм. — Обичайна практика.
— Но защо не си ги използвал?
— Бяха номерирани, мистър Смайли. Може да са празни, но са номерирани. Честно да ви кажа, бях поуплашен. Ако в Лондон знаят номерата, защо да не ги знаят и в Москва, нали ме разбирате?
— И какво направи с твоите швейцарски документи за бягство? — внимателно попита пак Смайли.
— Казва, че ги е изхвърлил — рече Гуилъм. — По-вероятно е да ги е продал. Или да ги е заменил за този.
— По какъв начин? Как ги изхвърли? Изгори ли ги?
— Точно така, изгорих ги — отговори Тар с нервна нотка в гласа, полузаплашителна, полууплашена.
— Значи, когато казваш, че онзи французин е разпитвал за тебе…
— Той е търсел Пул.
— Само че кой друг е знаел за Пул, освен човека, изработил паспорта? — попита Смайли, прелиствайки страниците. Тар не отговори. — Разкажи ми как се върна в Англия — подхвърли Смайли.