В пристъп на енергия Смайли се беше откъснал напред и крачеше пред Лейкон по пътеката, която водеше към конюшнята.
— Отиди при конкуренцията тогава — извика той. — Отиди при агенциите по сигурността. Те са специалисти и ще ти свършат работа.
— Министърът няма да се съгласи. Много добре знаеш какво е мнението на двамата с Алълайн за конкуренцията. С пълно право, смея да добавя. Бивши колониални администратори да се ровят в делата на Цирка — все едно армията да разследва флота!
— Сравнението не е вярно — възрази Смайли.
Като добър чиновник обаче Лейкон имаше готова и втора метафора:
— Добре тогава, министърът би предпочел покривът му да капе, отколкото да остави замъкът му да бъде съборен от външни хора. Така доволен ли си? Той има право, Джордж. Имаме действащи агенти, които няма да струват и пукнат грош, щом господата от безопасността нахлуят при нас.
Сега беше ред на Смайли да забави крачка.
— Колко?
— Приблизително шестстотин.
— А зад желязната завеса?
— Имаме бюджет за сто и двайсет. — Лейкон никога не бъркаше с цифри и с всевъзможни факти. За него те бяха златото, добито с тежък труд от сивата бюрократична руда. — Доколкото мога да преценя от финансовите резултати, почти всички са активни в момента. — Той направи дълъг прескок. — Значи мога да му кажа, че ти ще го направиш, нали? — изчурулика непринудено той, сякаш въпросът му беше чиста формалност. — Ще се заемеш с изчистването на оборите? Ще пообиколиш напред-назад, каквото е необходимо? Все пак това е твоето поколение. Твоето наследство.
Смайли отвори портата на конюшнята и я затръшна след себе си. Изправиха се един срещу друг от двете страни на паянтовата ограда. Леко порозовял, Лейкон се усмихваше подкупващо.
— Защо ли го наричам Елис? — попита той небрежно. — Защо през цялото време говоря за случая Елис, след като горкият човек се казваше Придо?
— Елис беше псевдонимът му.
— Да, разбира се. Толкова скандали имаше тогава, човек забравя подробностите. — Пауза. Размах на дясната ръка. Хвърляне напред. — И беше приятел на Хейдън, а не твой?
— Учили са заедно в Оксфорд преди войната.
— И другарчета в Цирка преди и след това. Прословутият тандем Хейдън-Придо. Моят предшественик постоянно говореше за това. Но ти никога не си бил близък с него? — повтори той.
— С Придо ли? Не.
— Да не се окаже някой братовчед?
— За бога — въздъхна Смайли.
Лейкон внезапно пак стана нерешителен, но някаква упорита целенасоченост задържа погледа му върху Смайли.
— И нямаш емоционална или друга причина, която да възпрепятства изпълнението на задачата? Трябва да ми кажеш, Джордж — настоя плахо той, сякаш това беше последното нещо, което би искал да чуе. Изчака за миг, след което избълва: — Макар че не виждам никаква причина. Винаги има някаква част от нас, която остава публична, нали така? Общественият договор има две страни, сигурен съм, че го знаеш. Придо също го знаеше.
— Какво означава това?
— Боже мой, Джордж, по него стреляха. Куршум в гърба не се ли смята за достатъчна жертва дори във вашите среди?
Останал сам, Смайли стоеше в далечния край на ливадата край конюшнята под капещите дървета и се опитваше да се справи с чувствата си, докато си поемаше дъх. Подобно на стара болест, гневът му го изненада. Още от момента, в който се пенсионира, той отричаше неговото съществуване, пазейки се от всичко, което би могло да го възпламени — вестници, бивши колеги, клюки от рода на Мартиндейловите. След като цял живот се беше справял благодарение на своя ум и силната си памет, сега посвещаваше цялото си време на умението да забравя. Беше си наложил да се отдаде на научни интереси, които го разнообразяваха, докато беше в Цирка, но сега, когато нямаше работа, те не представляваха нищо, абсолютно нищо. Направо му идеше да изкрещи: „Нищо!“.
— Изгори ги — предложи услужливо Ан, имайки предвид книгите му. — Запали цялата къща. Но недей да мухлясваш.
Ако под мухлясване тя имаше предвид конформизъм, значи правилно беше разбрала целта му. С наближаването на залеза на живота му, както обичат да се изразяват в застрахователните реклами, той опитваше, наистина се стараеше да бъде образцов рентиер, макар че никой не оценяваше усилията му, най-малкото пък Ан. Всяка сутрин, когато ставаше, и всяка вечер, когато си лягаше, обикновено сам, той си напомняше, че не е и никога не е бил незаменим. Беше се научил да си признава, че в онези последни измъчени месеци от кариерата на Контрола, когато катастрофите следваха една след друга с бясна скорост, той беше виновен, че не си е давал сметка за истинското състояние на нещата. И ако понякога старият професионалист в него се бунтуваше и казваше: „Знаеше, че положението се влошава, знаеше, че Джим Придо беше предаден“ — а какво по-красноречиво доказателство от куршум, от два куршума в гърба? „Добре — отговаряше той, — да допуснем, че съм знаел. Да допуснем дори, че съм бил прав. Много е тщеславно да си въобразявам, че целият свят се крепи само на един възпълен шпионин на средна възраст“, казваше си той. Или пък: „Не съм чувал някой да си е тръгнал от Цирка без недовършени дела“.