Само Ан, макар да не можеше да прочете мислите му, отказваше да приеме изводите му. Всъщност тя доста пламенно, както само жените могат да се отнасят към работата, го караше да се върне, да подхване нещата от там, откъдето ги е оставил, и никога да не се отклонява в полза на лесните доводи. Разбира се, тя не знаеше всичко, но кога ли липсата на информация е спирала една жена? Тя чувстваше. И го презираше, че не постъпва в съответствие с нейните чувства.
А сега, когато почти беше повярвал в собствената си догма — същински подвиг, който изобщо не се улесняваше от увлечението на Ан по един безработен актьор, — всички призраци от миналото му — Лейкон, Контрола, Карла, Алълайн, Естерхази, Бланд и накрая самият Бил Хейдън — нахлуха в неговата обител и весело му съобщиха, издърпвайки го в същата тази градина, че всичко, което той наричаше тщеславие, е истина.
Хейдън, повтори той наум, без да може повече да възпира прилива на спомените. Дори самото име беше като токов удар. „Казват, че двамата с Бил сте споделяли всичко навремето“, беше му казал Мартиндейл. Той се загледа в пълните си ръце, които трепереха. Прекалено стар ли беше? Или немощен? От преследването ли се страхуваше? Или от онова, което можеше да намери в края му? „Винаги ще се намерят десетина причини да не направиш нещо — обичаше да казва Ан — в действителност това беше нейното любимо извинение за многобройните й пакости, — но причината да го направиш е само една. Защото го искаш.“ Или защото трябва? Ан би се възпротивила яростно — принудата, би казала тя, е просто още една дума, която означава да правиш това, което искаш, или да не правиш онова, от което се страхуваш.
Средните деца плачат по-дълго от братята и сестрите си. Над рамото на майка си, потискайки болката и наранената си гордост, Джаки Лейкон ги гледаше как се разотиват. Първи си тръгнаха двамата мъже, които не беше виждала преди, единият висок, другият нисък и тъмнокос. Качиха се в малък зелен микробус. Никой не ги изпрати, забеляза тя, дори не им каза довиждане. След това замина баща й със собствената си кола, а накрая един хубав рус мъж и един нисък и дебел с огромно палто, като покривало за пони, се отправиха към спортната кола, паркирана под буковите дървета. За момент тя си помисли, че на дебелия наистина не му е добре, толкова бавно вървеше и сякаш го болеше. После като видя, че хубавецът му държи отворена вратата на колата, той изведнъж се събуди и забърза с тежки стъпки. Без да знае защо, тази гледка отново я натъжи. Обля я вълна от мъка и майка й не можа да я утеши.
11
Питър Гуилъм беше истински рицар, чиято съзнателна преданост се определяше от неговите чувства. Останалата отдавна принадлежеше на Цирка. Баща му, френски бизнесмен, през войната беше работил за една от мрежите на Цирка, а майка му, англичанка, правеше някакви тайнствени неща с кодове. До преди осем години, под прикритието на корабен чиновник, самият Гуилъм ръководеше свои агенти във Френска Северна Африка, което се смяташе за убийствена задача. Разкриха го, агентите му ги избесиха, а той навлезе в дългата средна възраст на отстранените от оперативна работа професионалисти. Вършеше по някоя черна работа в Лондон, понякога и за Смайли, проведе няколко операции на английска земя, включително мрежа от приятелки, които не бяха взаимносвързани, както се казва на жаргон, а когато хората на Алълайн завзеха властта, него го пратиха да пасе в Брикстън, защото, както предполагаше той, нямаше правилните връзки, в това число и Смайли. Категорично по този начин би разказал историята на живота си до миналия петък. Отношенията си със Смайли щеше да остави за накрая.
По онова време Гуилъм живееше предимно по лондонските докове, където организираше не особено качествени мрежи от случайните полски, руски и китайски моряци, до които той и неколцина ловци на таланти успяваха да се докопат. През останалото време той седеше в малка стаичка на първия етаж на Цирка, утешаваше една хубавичка секретарка на име Мери и като цяло беше доста доволен, с изключение на факта, че никой от началниците не обръщаше внимание на бележките му. Когато ги търсеше по телефона, чуваше или заето, или никой не вдигаше. Дочул беше, че имало някакви проблеми, но проблеми имаше винаги. Общоизвестно беше например, че Алълайн и Контрола имат сблъсък, но това се знаеше от години. Освен това знаеше като всички останали, че в Чехословакия е прекратена голяма операция, че Форин Офис и Военното министерство са вдигнали голям скандал, а Джим Придо, шефът на главорезите, най-опитният специалист по чешките въпроси и неизменна дясна ръка на Бил Хейдън, е бил застрелян и по този начин са се отървали от него. Това обясняваше оглушителното мълчание и мрачните физиономии, смяташе той. Както и маниакалния гняв на Бил Хейдън, новините за който се разпространяваха като нервен импулс из цялата сграда — като Божия гняв, казваше Мери, която обичаше силните страсти. По-късно чу за катастрофата, наречена „Свидетел“. Това било, както му обясни Хейдън след много време, абсолютно най-некомпетентната и кървава операция, наредена от един старец, с цел да съживи увехналата си слава, а Джим Придо бил цената за нея. Във вестниците се появи откъслечна информация, имаше парламентарни питания и дори се понесе слух, който така и не се потвърди официално, че британските военни части в Германия са били поставени в пълна бойна готовност.