— Лодър, обажда се Питър от Брикстън, как вървят нещата?
— Да, Питър, с какво можем да помогнем?
Енергично и безлично. Ние от Лондонското управление имаме по-влиятелни приятели, говореше тонът му.
Става дума за пране на мръсни пари, обясни Гуилъм, с които да се финансира операция срещу един френски дипломатически куриер, който явно е за продан. С най-кроткия си гласец той запита дали Лодър не би намерил време да се видят и да го обсъдят. Лодър поиска да знае дали операцията е одобрена от Лондонското управление. Не е, но Гуилъм вече е изпратил документите на Бил по вътрешната поща. Лодър Стрикланд малко омекна и Гуилъм побърза да се възползва:
— Има един-два деликатни момента, Лодър, за които ще ни трябват твоите умения.
Лодър каза, че може да му отдели половин час.
На път към Уест Енд той остави филмите в мизерната аптека на някой си Ларк, на Чаринг Крос Роуд. Ларк, ако това беше той, беше много дебел мъж с огромни пестници. Аптеката беше празна.
— Филмите на мистър Ламптън, за проявяване — каза Гуилъм.
Ларк отнесе пакета в задната стая, а когато се върна, каза „Готово“ със стържещ глас, след това изпусна много въздух наведнъж като пушач, само че той не пушеше. Изпрати Гуилъм до вратата и я затвори с тракане зад гърба му. „Откъде само ги намира такива Джордж?“, запита се Гуилъм. Беше си купил бонбонки за гърло. Всеки ход трябва да е обмислен, беше го предупредил Смайли — представяй си, че кучетата на Цирка са по петите ти денонощно. Нищо ново под слънцето, помисли си Гуилъм, Тоби Естерхази би насъскал кучетата и срещу майка си, ако това ще му донесе потупване по гърба от Алълайн.
От Чаринг Крос той тръгна пеша към ресторанта „При Виктор“ за обяд с главния си агент Сай Ванхофър и някакъв тип, който се казваше Лоримър и твърдеше, че дели една любовница с източногерманския посланик в Стокхолм. Лоримър каза, че момичето е готово да играе за тях, но иска британско гражданство и много пари още при доставката на първите материали. Щяла да направи всичко, каза той — да отваря пощата на посланика, да монтира микрофони по стаите „или да слага натрошени стъкла в банята“, което трябваше да е шега. Гуилъм реши, че Лоримър лъже, и беше готов да се запита дали и Ванхофър не прави същото, но беше достатъчно разумен да си даде сметка, че в този момент не можеше да определи на чия страна е всеки от тях. Той обичаше „При Виктор“, но не си спомняше какво яде и влизайки във фоайето на Цирка, разбра, че това е от вълнение.
— Здравей, Брайънт.
— Радвам се да ви видя, сър. Седнете, сър, ако обичате, само за момент, благодаря, сър — изрече Брайънт на един дъх и Гуилъм се настани на дървената пейка, мислейки си за зъболекари и за Камила. Тя беше скорошно и малко мимолетно завоевание; от доста време нещата не се бяха развивали с такава скорост при него. Запознаха се на едно парти и тя заговори за истината на чаша сок от моркови в един ъгъл. Гуилъм рискува и каза, че не го бива много в етиката, затова защо просто не си легнат заедно? За момент тя се замисли сериозно, след което си взе палтото. Оттогава се мотаеше край него, готвейки зеленчукови кюфтета и свирейки на флейта.
Фоайето изглеждаше по-мрачно от всякога. Три стари асансьора, дървена бариера, плакат на чай „Мазауати“, охранителната будка на Брайънт със стъкло отпред, календар с английски пейзажи и зелени телефони.
— Мистър Стрикланд ви очаква, сър — появи се отново Брайънт и като на забавен каданс подпечата една розова бележка с часа — четиринайсет и четирийсет и пет, П. Брайънт, портиер. Кабината на средния асансьор затрака като купчина сухи съчки.
— Не е ли е време да се смаже? — подхвърли Гуилъм, докато чакаше механизмът да се задейства.
— Непрекъснато питаме — каза Брайънт, впускайки се в любимото си оплакване. — Не правят нищо по въпроса. Може да си питаш до посиняване. Как е семейството, сър?
— Добре е — отговори Гуилъм, който нямаше семейство.
— Много хубаво — рече Брайънт.
Гуилъм погледна надолу и видя млечнобялата му глава да изчезва под краката му. Мери го наричаше „ягоди с ванилия“, спомни си той — червендалесто лице, бяла коса и сладникав.
В асансьора той разгледа пропуска си. „Разрешение за влизане в ЛУ“ пишеше най-отгоре. „Цел на посещението: финансов отдел. Документът да се върне на излизане.“ Мястото, отбелязано с „подпис на посетителя“, беше празно.
— Добра среща, Питър. Здравей. Струва ми се, че малко закъсня, но няма проблем.