Лодър чакаше при бариерата с целия си ръст от метър и петдесет, с бяла яка и тайничко развълнуван от факта, че има посетител. По времето на Контрола този етаж гъмжеше от заети хора. Днес входът беше преграден от бариера и един портиер с лице на плъх проучи пропуска му.
— Боже мой, откога имаш това чудовище? — попита Гуилъм, като забави ход пред една блестяща нова машина за кафе. Две момичета, които пълнеха чашите си, вдигнаха глави и казаха: „Здравей, Лодър“, гледайки към Гуилъм. Високата му напомни за Камила — същият тлеещ огън в очите, порицаващ мъжката непълноценност.
— О, не можеш да си представиш колко човекочаса ни спестява — веднага извика Лодър. — Фантастично, направо фантастично — и едва не събори Бил Хейдън с ентусиазма си.
Той излизаше от кабинета си, шестоъгълна куличка с прозорци към Ню Комптън Стрийт и Чаринг Крос Роуд. Вървеше в същата посока като тях, само че с около половин миля в час, което вътре в сградата си беше истински спринт за Бил. Навън беше друга работа, Гуилъм също го беше виждал по време на тренировъчни игри в Сарат и веднъж при един нощен десант в Гърция. Навън той беше бърз и целеустремен; изразителното му лице, което в този неуютен коридор изглеждаше мрачно и вглъбено, навън сякаш носеше отпечатъка на далечните земи, където беше служил. Те нямаха край — нямаше оперативен театър, според възхитения поглед на Гуилъм, в който Хейдън да не беше оставил следа. Тази свръхестествена среща с необикновените постижения на Бил непрекъснато се повтаряше в собствената му кариера. Преди година или две, докато все още работеше в морското разузнаване и една от задачите му беше да сформира екип от брегови наблюдатели за китайските пристанища Уенджоу и Амой, Гуилъм с изненада установи, че в тези градове вече живеят китайски агенти, вербувани от Бил Хейдън в хода на някаква забравена операция още от войната, снабдени със скрити радиопредаватели и оборудване, с които можеше да бъде установен контакт. Друг път, докато преглеждаше военновременните досиета на хора, участвали в силовите операции на Цирка — по-скоро от носталгия по онова време, отколкото от професионален оптимизъм за настоящето, — за две минути Гуилъм се натъкна два пъти на псевдонима на Хейдън: през четирийсет и първа извеждал френски риболовни лодки от устието на Хелфорд; същата година заедно с Джим Придо прокарвал куриерски канали в Южна Европа, от Балканите до Мадрид. За Гуилъм Хейдън беше от онова неповторимо, залязващо поколение в Цирка, към което принадлежаха и родителите му, и Джордж Смайли — изключително поколение, а в случая на Хейдън — и със синя кръв, изживяло дузина спокойни живота в сравнение с неговия забързан един, което все още, трийсет години по-късно, придаваше на Цирка онзи отмиращ вкус на приключения.
Щом ги видя двамата, Хейдън се закова на място. Изминал беше месец, откакто Гуилъм разговаря с него; вероятно Бил беше пътувал някъде по неизвестни дела. На светлината от отворената му врата сега той изглеждаше някак странно тъмен и висок. Държеше нещо в ръка, Гуилъм не можеше да различи какво, списание, документи или доклад; кабинетът му, разделен на две от неговата сянка, беше разхвърлян като стая в студентско общежитие, аскетичен и хаотичен. Доклади, документи и досиета лежаха на купчини навсякъде; на стената висеше дъска за обяви от сукно, окичена с пощенски картички и изрезки от вестници; до нея, накриво и без рамка, една от старите картини на Бил, рисувана от самия него — кръгла абстракция в твърдите и равни цветове на пустинята.
— Здравей, Бил — каза Гуилъм.
Хейдън остави вратата на кабинета си отворена в нарушение на правилата за вътрешния ред и тръгна пред тях, все още без да обелва нито дума. Беше облечен с обичайната за него ексцентричност. Кожените кръпки на сакото му бяха ромбовидни, а не квадратни, което отзад му придаваше палячовски вид. Очилата му бяха вдигнати на челото, впити в провисналия му сив перчем като мотоциклетни очила. Известно време го следваха неуверено, докато изведнъж той не се обърна без предупреждение с цялото си тяло, сякаш статуя се завъртя на пиедестала си, и заби поглед в Гуилъм. След това се ухили така, че извитите му като полумесец вежди се стрелнаха нагоре като на клоун и лицето му стана симпатично и абсурдно подмладено.
— Дявол да те вземе, какво търсиш тук, парий такъв? — весело попита той.
Лодър взе въпроса на сериозно и се зае да обяснява за французина и мръсните пари.
— Не забравяй да скриеш семейните бижута — каза Бил, прекъсвайки го безцеремонно. — Проклетите главорези ще откраднат и златните ти зъби. Скрий и момичетата — добави той, без да сваля поглед от Гуилъм, — ако те оставят. Откога главорезите сами си перат парите? Това е наша работа.