— Лодър ги пере. Ние само ги харчим.
— Искам документите — внезапно рязко се обърна Хейдън към Стрикланд. — Повече не влизам в проклети капани.
— Пътуват към тебе — каза Гуилъм. — Може би вече са в пощата ти.
Едно последно кимване ги прати по пътя им и Гуилъм усещаше как светлосиният поглед на Хейдън пробива гърба му чак до следващия тъмен завой.
— Фантастичен човек — обяви Лодър, все едно Гуилъм никога не го беше виждал. — Лондонското управление никога не е било в по-добри ръце. Невероятни способности. Невероятни постижения. Блестящ.
„Докато ти — помисли си злобно Гуилъм — блестиш с отразена светлина. Отразена от Бил, от кафе машината, от банките.“ Разсъжденията му бяха прекъснати от хапливия глас на Рой Бланд с неговия кокни акцент, долетял от една врата пред тях:
— Ей, Лодър, стой за малко, да си срещал проклетия Бил някъде? Спешно ни трябва.
Последван веднага от прецизното средноевропейско ехо на Тоби Естерхази от същата посока:
— Всъщност моментално, Лодър, вече сме обявили тревога.
Навлязоха в последния тесен коридор. Лодър сигурно беше отминал с три крачки и вече съчиняваше отговор на запитването, когато Гуилъм стигна до отворената врата и надникна вътре. Бланд беше разпрострял туловището си зад бюрото. Захвърлил беше сакото си и държеше лист хартия. Под мишниците му имаше потни кръгове. Дребничкият Тоби Естерхази стоеше надвесен над него като оберкелнер, миниатюрен дипломат със скован гръб, посребрена коса и недружелюбно издадена брадичка, протегнал ръка към листа, сякаш препоръчваше специалитета на заведението. Очевидно двамата четяха един и същ документ, преди Бланд да мерне преминаващия Лодър Стрикланд.
— Да, видях Бил Хейдън — каза Лодър, който имаше навика да перифразира въпросите, така че да звучат по-прилично. — Подозирам, че Бил идва към вас в този момент. Остана по-назад в коридора, след като обменихме мнения по някои въпроси.
Погледът на Бланд се премести бавно към Гуилъм и остана там, а хладното му оценяващо изражение неприятно напомняше за Хейдъновото.
— Здрасти, Пит — каза той.
В този момент Тоби Дребосъка се изправи и очите му също се втренчиха в Гуилъм, кафяви и кротки като на пойнтър.
— Здравейте — рече Гуилъм, — какво става?
Поздравът им беше не просто студен, а направо враждебен. Гуилъм беше прекарал три месеца плътно до Тоби Естерхази по време на една много съмнителна операция в Швейцария, през което време Тоби не се беше усмихнал нито веднъж, така че неговият поглед беше обясним. Само че Рой Бланд беше едно от откритията на Смайли, добросърдечен, поривист и земен здравеняк с рижа коса, старомоден интелектуалец, чиято представа за хубава вечер беше да дискутира Витгенщайн из кръчмите на Кентиш Таун. Беше изкарал десет години като черноработник на партията, кръстосвайки академичните среди в Източна Европа, и сега, също като Гуилъм, беше свален от активна служба, което даже ги сближаваше донякъде. Обичайното му поведение беше широка усмивка, тупване по рамото и дъх на снощна бира, но не и днес.
— Нищо не става, Питър, старче — каза Рой, пускайки една закъсняла усмивка. — Малко съм изненадан да те видя, това е. Свикнахме да сме сами на този етаж.
— Ето го и Бил — каза Лодър, извънредно доволен, че прогнозата му се сбъдва с такава точност.
Когато Бил се появи в ивицата светлина, Гуилъм забеляза особения цвят на страните му. Трескава червенина, изпъкваща по костите, само че по-дълбока, състояща се от множество спукани кръвоносни съдове. По-изнервен от обикновено, Гуилъм си помисли, че така прилича на Дориан Грей.
Срещата му с Лодър Стрикланд продължи един час и двайсет минути, толкова можа да я разтегли Гуилъм, като през цялото време умът му се връщаше към Бланд и Естерхази, чудейки се какво ли ги ядеше отвътре.
— Ами да взема да отида при Долфин тогава — каза той накрая. — Всички знаем мнението й за швейцарските банки. — Домакините бяха на две врати разстояние от финансовия отдел. — Ще оставя това тук — добави той и подхвърли пропуска на бюрото на Лодър.
Стаята на Даяна Долфин миришеше на свеж дезодорант, а плетената й чанта беше оставена върху сейфа, до един брой на „Файненшъл Таймс“. Тя беше една от онези нагласени невести в Цирка, които никой не взимаше. Да, каза той с въздишка, документите за операцията са подадени в Лондонското управление. Да, наясно е, че свободното боравене с мръсни пари вече е в миналото.