— В такъв случай ще разгледаме въпроса и ще ви уведомим — заяви тя, което означаваше, че ще отиде да пита Фил Порчъс в съседната стая.
— Ще кажа на Лодър — рече Гуилъм и излезе.
Действай, помисли си той.
Изчака трийсет секунди край умивалниците в мъжката тоалетна, като наблюдаваше вратата в огледалото и се ослушваше. Над целия етаж цареше странна тишина. Ей, остаряваш, рече си той, размърдай се малко. Прекоси коридора, влезе смело в стаята на дежурните, затвори вратата с трясък и се огледа. Реши, че разполага с десет минути, а затръшнатата врата вдига по-малко шум в тази тишина, отколкото внимателно затворената. Действай.
Носеше си фотоапарат, но светлината беше отвратителна. Прозорецът с мрежеста завеса гледаше към вътрешен двор, пълен с почернели тръби. Не би рискувал по-силна крушка, дори да имаше такава, така че действа по памет. Нещата не се бяха променили особено след преврата. През деня това място се използваше като стая за почивка за депресирани момичета и съдейки по миризмата на евтин одеколон, все още изпълняваше същата функция. Край едната стена стоеше диванът, покрит с изкуствена кожа, който нощно време се превръщаше в продънено легло; до него беше аптечката с обелен червен кръст на капака и един телевизор, изживял времето си. Стоманеният шкаф си стоеше на същото място, между телефонната централа и заключените телефони, и той тръгна право към него. Шкафът беше стар и можеше да го отвори и с отварачка за консерви. Той си носеше шперцовете и няколко инструмента от леки сплави. Тогава си спомни, че комбинацията навремето беше 31-22-11, и я пробва, четири завъртания обратно на часовниковата стрелка, три по часовника, две обратно и пак по часовника, докато не щракне. Дискът беше толкова износен, че едва ли не сам се въртеше. Когато отвори вратичката, от дъното се вдигна облак прах, плъзна малко из стаята, след което бавно се заиздига към тъмния прозорец. В същото време той чу нещо, което звучеше като една-единствена нота, изсвирена на флейта — най-вероятно дойде от кола, натиснала спирачки на улицата отвън, или пък от количка за документи, изскърцала по линолеума; в момента обаче звукът му напомни за протяжните, тъжни тонове от гамите, на които се упражняваше Камила. Тя свиреше в момента, в който й хрумнеше. Посред нощ, рано сутрин или в произволно друго време. Изобщо не я интересуваха съседите, а и тя самата сякаш беше оперирана от нерви. Спомни си първата им вечер: „От коя страна на леглото спиш? Къде да си оставя дрехите?“. Той се гордееше с деликатния си усет за тези неща, само че Камила нямаше нужда от него, самата техника за нея беше компромис, компромис с реалността, бягство от нея, би казала тя. Така че ми го спести, ако обичаш.
Дневниците на дежурствата бяха на най-горния рафт, подвързани в томове с отпечатани на гърбовете им дати. Приличаха на книги с домакински сметки. Той свали тома за април и разгледа списъка с имената от вътрешната страна на корицата, чудейки се дали някой може да го види от фотолабораторията от другата страна на двора, а и да можеше, дали щеше да се заинтересува. Започна да преглежда записите, търсейки вечерта на десети и на единайсети, когато се предполагаше, че са били разменени сигналите между Лондонското управление и Тар. Хонконг беше девет часа напред, отбеляза Смайли — и телеграмата на Тар, и първият отговор на Лондон бяха в извънработно време.
От коридора изведнъж се чуха приближаващи се гласове и за миг му се стори, че различава дрезгавия северняшки акцент на Алълайн, изливащ се в плоски шеги, но сега не беше време за догадки. Беше си съчинил история и една част от него дори й вярваше. Ако го хванеха, целият щеше да повярва, а ако разпитващите в Сарат го напънеха, имаше и резервен вариант, никога не излизаше без такъв. Независимо от всичко той се ужаси. Гласовете отмряха, а заедно с тях — и призракът на Пърси Алълайн. По ребрата му се стичаше пот. Край вратата изприпка момиче, което си тананикаше мелодията от „Коса“. Ако те чуе Бил, ще те убие, помисли си той, ако нещо изкарва Бил от равновесие, това е тананикането. „Какво търсиш тук, парий такъв?“
В този момент, за свое мимолетно забавление, той наистина чу гневния рев на Бил, донесъл се бог знае откъде:
— Престани да цивриш. Що за идиот е това?
Действай. Спреш ли веднъж, повече не можеш да започнеш, хваща те нещо като сценична треска, която те изцежда и захвърля, пръстите ти изгарят, каквото и да пипнеш, а вътрешностите ти се втечняват. Действай. Той остави априлския том и изтегли наслуки четири други — февруари, юни, септември и октомври. Прегледа ги набързо, търсейки сравнения, върна ги на рафта и клекна на пода. Толкова му се искаше прахта да слегне! Защо никой не се оплаква? Винаги е така, когато има няколко души на едно място — никой не носи отговорност, на никого не му пука. Разглеждаше присъствените списъци на нощните портиери. Намери ги на долния рафт, наблъскани при пакчетата чай и кондензираното мляко, цели купчини в папки като пликове. Портиерите ги попълваха и ти ги носеха два пъти в продължение на дванайсетчасово дежурство — в полунощ и в шест сутринта. Ти отговаряш за верността на съдържанието — един господ знае как, тъй като нощният персонал е разпръснат из цялата сграда, — подписваш ги, задържаш третия екземпляр и го пъхаш в шкафа, където никой не може да го намери. Такава беше процедурата преди потопа, явно такава беше и сега.