Прах и пакетчета чай на един рафт, помисли си той. Кога ли за последно някой е правил чай?
Още веднъж се втренчи в записите от десети и единайсети април. Ризата му беше залепнала за ребрата. Какво ми става? Господи, вече не ме бива. Той завъртя диска напред и назад, пак напред, два пъти, три пъти, след това затръшна вратата на сейфа. Изчака, ослуша се, хвърли последен угрижен поглед на прахта, след което смело излезе в коридора и се укри на сигурно място в мъжката тоалетна. По пътя го блъсна шумът — тракане на шифровални машини, звън на телефони, гласът на момиче: „Къде е тая запушалка, сега я държах в ръка“, и пак онова тайнствено пиукане, но вече не звучеше като Камила в малките часове на нощта. Следващия път ще я накарам тя да свърши работата, помисли си ядно той, безкомпромисно, лице в лице, както трябва.
В мъжката тоалетна завари Спайк Каспар и Ник де Силски, застанали до умивалниците, да си говорят тихо, гледайки се в огледалото — агенти за свръзка със съветските мрежи на Хейдън, те отдавна бяха тук и всички ги знаеха като „руснаците“. Щом видяха Гуилъм, веднага млъкнаха.
— Здравейте. Ама вие двамата май наистина сте неразделни.
И двамата бяха руси и набити и приличаха на истински руснаци. Изчака ги да си тръгнат, изплакна прахта от пръстите си и потегли към кабинета на Лодър Стрикланд.
— Господ да ни е на помощ, тая Долфин не млъква — подхвърли небрежно той.
— Много способен служител. От всички тук тя е най-незаменима. Изключително компетентна, имаш думата ми — каза Лодър.
Той погледна внимателно часовника си, преди да подпише пропуска, след което изпрати Гуилъм до асансьорите. Тоби Естерхази стоеше при бариерата и разговаряше с недружелюбния млад портиер.
— В Брикстън ли се връщаш, Питър?
Тонът му беше небрежен, а изражението непроницаемо както винаги.
— Защо?
— С кола съм. Реших, че мога да те карам, и бездруго имаме работа натам.
„Да те карам“, Тоби Дребосъка не говореше добре нито един език, затова пък ги говореше всичките. В Швейцария Гуилъм чу неговия френски, който беше с немски акцент; немският му беше със славянски акцент, а английският му изобилстваше от случайни грешки, паузи и неправилно произнесени гласни.
— Благодаря ти, Тоб, мисля да се прибирам. Лека.
— Направо вкъщи? Ще те карам, няма проблеми.
— Благодаря, но трябва и да пазарувам. Няма как с тия кръщелници, нали знаеш.
— Да, разбира се — каза Тоби, сякаш той нямаше такива, и обидено издаде напред малката си изсечена брадичка.
Какво иска, по дяволите? — помисли си отново Гуилъм. Тоби Дребосъка и Големия Рой, защо ме гледаха така и двамата? Дали заради онова, което четяха, или е нещо от храната?
Щом излезе на улицата, тръгна бавно по Чаринг Крос Роуд, зяпайки по витрините на книжарниците, докато другата половина от съзнанието му оглеждаше и двата тротоара. Беше застудяло, излезе вятър, а по лицата на минувачите край него беше изписано очакване. Той почувства въодушевление. Прекалено дълго живях в миналото, реши той. Време е да си върна формата. В „Звемерс“ разгледа един албум, озаглавен „Музикалните инструменти през вековете“, и се сети, че Камила има късен урок с доктор Санд, учителя й по флейта. Стигна чак до „Фойлс“, оглеждайки опашките по автобусните спирки, докато минаваше край тях. Представяй си, че си в чужбина, беше му казал Смайли. На Гуилъм не му беше трудно, като си спомни дежурната стая и оцъкления поглед на Рой Бланд. Също и Бил — нима и Хейдън споделяше подозренията им? Не, Бил беше друга категория, реши Гуилъм, обзет от пристъп на преданост към Хейдън. Преди всичко Бил няма да сподели нищо, което не е лично негово. В сравнение с Бил тези двамата са джуджета.