В Сохо спря такси и поръча да го откара до гара „Ватерло“. От една миризлива телефонна кабина на гарата той набра номер в Мичъм, графство Съри, и поиска да говори с инспектор Мендъл, бивш сътрудник на Специалния отдел, познат на Гуилъм и Смайли от едно време. Когато Мендъл се обади, той го попита за Джени и чу как Мендъл троснато му отговаря, че там няма никаква Джени. Извини се и затвори. Набра номера за точно време и се престори, че води приятен разговор с автоматичния глас, защото една възрастна жена отвън го чакаше да приключи. Той реши, че вече трябва да е стигнал. Затвори и набра друг номер в Мичъм, уличен телефон в края на улицата на Мендъл.
— Уил се обажда — каза Гуилъм.
— А аз съм Артър — отговори весело Мендъл. — Как е Уил?
Той беше особен чешит, пъргав следотърсач с остри черти и проницателен поглед, и Гуилъм ясно си го представи наведен над полицейския си бележник с вдигнат молив.
— Искам да ти разкажа нещата накратко, в случай че ме блъсне автобус.
— Точно така, Уил — утеши го Мендъл. — Човек винаги трябва да внимава.
Той предаде съобщението бавно, използвайки академичното прикритие, което бяха уговорили като последна защита от случайно подслушване — изпити, студенти, преписани реферати. При всяка пауза чуваше само далечно дращене. Представи си как Мендъл записва бавно и четливо и не казва нищо, преди да е чул всичко.
— Между другото, взех онези весели снимки от аптеката — каза накрая Мендъл, след като провери всичко още веднъж. — Излезли са страхотно. Няма нито една развалена.
— Благодаря, радвам се да го чуя.
Но Мендъл вече беше затворил.
Едно е вярно за къртиците, помисли си Гуилъм, за тях всичко е един дълъг и тъмен тунел. Докато държеше вратата отворена на възрастната жена, той видя как по телефонната слушалка, окачена на вилката, се стича пот на вадички. Спомни си съобщението до Мендъл, сети са пак как го гледаха Рой Бланд и Тоби Естерхази от вратата, внезапно силно му се прииска да разбере къде е Смайли и дали се пази. Върна се на Итън Плейс, отчаяно нуждаейки се от Камила и малко уплашен от мислите в главата си. Дали наистина проблемът беше само в годините му? За първи път в живота си по някакъв начин беше успял да тръгне срещу собствените си представи за благородство. Усещаше се омърсен, дори отвратен от себе си.
12
Някои възрастни хора, като се завърнат в Оксфорд, установяват, че младостта им ги зове от всеки камък. Смайли не беше такъв човек. Преди десет години би могъл да почувства тръпка, но не и сега. Докато минаваше покрай Бодлеанската библиотека, през ума му бегло мина мисълта, че някога беше работил в нея. Когато видя къщата на стария си наставник на Паркс Роуд, той си спомни, че в дългата й градина преди войната Джебъди за първи път предложи да говори с „един-двама познати в Лондон“. А като чу Том Тауър да бие шест вечерта, той си даде сметка, че се е замислил за Бил Хейдън и Джим Придо, които сигурно бяха пристигнали тук същата година, през която Смайли беше завършил, след което войната ги беше събрала; замисли се и как ли са изглеждали тогава един до друг — художникът Бил, отдаден на полемика и социални контакти, и атлетът Джим, попиващ всяка негова дума. В най-хубавите им дни заедно в Цирка, продължи да разсъждава той, тази разлика постепенно се заличи — Джим разви пъргав ум, а Бил не отстъпваше никому в оперативната работа. Едва в края старото противостоене се прояви отново — работният кон се върна в яслата си, а мислителят седна зад бюрото си.
Валеше дъжд, но той не му обръщаше внимание. Пристигна с влак и тръгна пеша от гарата, като заобикаляше всичко — книжарницата „Блекуелс“, бившия си колеж и други места, а накрая тръгна на север. Здрачаваше се рано заради дърветата.
Като стигна до една задънена улица, пак се поколеба, още веднъж се огледа. Жена на колело, увита в шал, мина покрай него, плъзгайки се в светлината на уличните лампи там, където пробиваха ивиците влага. Тя слезе от колелото, отвори една портичка и изчезна. От другата страна на улицата някаква безформена фигура разхождаше куче, той не можеше да определи дали е мъж, или жена. Иначе улицата беше пуста, както и телефонната кабина. Тогава внезапно минаха двама души, разговаряйки на висок глас за Бог и войната. Говореше предимно по-младият. Смайли чу по-възрастният да се съгласява и предположи, че той е професорът.