На практика не можеше да направи почти нищо за Джим. Провери в една медицинска книга и разпита майка си за гърбиците, след което се размечта, но не посмя да го осъществи, как открадва една бутилка водка от баща си и я отнася в Търсгуд като примамка. А когато шофьорът на майка му най-сетне го остави край омразните стълби, той дори не спря да си вземе довиждане, а хукна с всички сили към Ямата, където, за огромна своя радост, завари караваната на Джим да си стои на същото място, една идея по-мръсна, с няколко пресни лехи наоколо, вероятно за късни зеленчуци, предположи той. На стъпалата седеше ухиленият Джим, сякаш беше чул Бил да идва и си беше сложил усмивката за добре дошъл още преди той да се появи на ръба.
През този срок Джим измисли прякор на Роуч. Той заряза името Бил и започна да го нарича Джъмбо. Джим не обоснова решението си по никакъв начин, а Роуч, както е прието при кръщавките, не беше в положение да възрази. В замяна Роуч се самопровъзгласи за настойник на Джим, по-скоро за настойник регент, нещо като заместник на изчезналия приятел на Джим, който и да беше той.
2
За разлика от Джим Придо, мистър Джордж Смайли не беше пригоден да крачи бързо под дъжда, още по-малко пък посред нощ. Всъщност той можеше да мине за последната версия на онова, на което Бил Роуч беше прототип. Дребен, възпълен и отдавна преминал първа младост, на външен вид той беше един от онези кротки хора в Лондон, които нямаше да наследят земята. Краката му бяха къси, походката му беше всякаква, само не пъргава, а облеклото му — скъпо, не по мярка и извънредно мокро. Връхната му дреха, която имаше някакво скръбно излъчване, беше от онази черна хлабава материя, която сякаш е направена да задържа влагата. Или ръкавите бяха прекалено дълги, или ръцете му — прекалено къси, защото, също като при Роуч, когато обличаше шлифера, маншетите почти изцяло скриваха пръстите му. От суета не слагаше шапка, защото с основание смяташе, че го прави смешен. „Като плетено калпаче на яйце“, беше отбелязала красивата му съпруга малко преди да го напусне за пореден път, и критиката й, както обикновено, се беше оказала трайна. Така че дъждът се събираше на тлъсти, неизчезващи капки по дебелите лещи на очилата му, принуждавайки го ту да навежда, ту да отмята назад глава, докато ситнеше по тротоара около почернелите арки на гара „Виктория“. Той се движеше на запад, към убежището си в Челси, където живееше. Походката му, кой знае защо, беше леко неуверена и ако Джим Придо внезапно изникнеше от сенките да го пита дали има приятели, той вероятно щеше да отговори, че предпочита да вземе такси.
— Роди е такъв дърдорко — измърмори той, когато нов порой блъсна едрите му бузи и се стече в подгизналата му риза. — Защо просто не си тръгнах?
Смайли още веднъж със съжаление прехвърли в ума си причините за настоящото си окаяно положение и с безпристрастие, което беше неразделна част от скромната му личност, заключи, че сам си е виновен.
Още от сутринта денят започна накриво. Стана твърде късно, след като беше работил до малките часове на нощта — навик, който постепенно се създаде след пенсионирането му миналата година. Когато установи, че кафето му е свършило, той се нареди на опашка в бакалията, докато не му свърши и търпението, така че високомерно реши да се заеме с личните си дела. Извлечението от банковата му сметка, пристигнало със сутрешната поща, показваше, че жена му е изтеглила лъвския пай от пенсията му: добре тогава, реши той, ще продам нещо. Реакцията му беше необмислена, защото пари не му липсваха, а малко известната банка, която се грижеше за пенсията му, я изплащаше редовно. Въпреки това той опакова едно ранно издание на Гримелсхаузен — скромно съкровище, останало му от оксфордските години — и тържествено се отправи към книжарница „Хейуд Хил“ на Кързън Стрийт, в която от време на време сключваше приятелски сделки със собственика. По пътя се нервира още повече и от един уличен телефон поиска да се види с адвоката си същия следобед.