Елизабет беше странно мълчалива. Люк бе очаквал най-лошото от нея и не беше сигурен какво означаваше поведението й. Градът беше останал на няколко часа път зад тях, когато тя най-сетне го заговори.
— Къде е партньорката ти?
— Коди не ми беше партньорка?
— Приятелка?
— Не.
— Наистина ли? Защо тогава бяхте заедно?
— Правехме услуга на Джак.
— На Джак? — Тя му хвърли един бърз поглед.
— Не си толкова добра, колкото се мислиш. Не си успяла да убиеш Джак, не си убила съпруга си, не можа да се отървеш и от мен.
— Все още не сме в Дел Фуего, Люк Мейджърс. Сигурен ли си, че си достатъчно голям мъж, за да ме отведеш там сам?
Думите й бяха предизвикателни, но Люк не им обърна внимание.
— И преди съм си имал работа с такива като теб — каза той. — Само дето те не носеха поли.
— Ще приема това като комплимент.
— Приемай го, както си искаш. Ти си убийца, а аз не харесвам убийците.
— Какво разочарование — каза Елизабет. — През цялото време си мислех, че си по-различен от другите.
Люк сви рамене.
— Очевидно си сбъркала.
— Очевидно.
Тя се умълча отново и Люк се зарадва на това. Пътят беше дълъг, а не него не му се искаше да й слуша приказките.
Те не спряха, докато не започна да се смрачава. Люк събуди Елизабет преди разсъмване и двамата отново поеха напред. Беше късно следобед, когато Дел Фуего най-сетне се показа пред тях.
Люк не искаше да остава в града повече от необходимото, но трябваше да признае, че се зарадва, когато го видя да изниква пред него в този ден. Нямаше търпение да се отърве от Елизабет и да се махне от града. Възнамеряваше да отиде до ранчото и да се види с Джеси, след което да тръгне на запад, може би към Аризона. Беше чувал, че там човек можел да се скрие.
Когато влязоха в града, новината, че той се бе върнал с Елизабет, се разнесе бързо. Когато Люк слезе от каруцата пред затвора, навън вече беше започнала да се събира тълпа. Люк помогна на Елизабет да слезе, обърна се и видя, че Фред ги очаква пред вратата.
— Изпратих един заместник да повика Джак. Вкарай я вътре — каза шерифът. — Къде е Коди?
— Остана в Сан Антонио.
Те вкараха бързо Елизабет в една килия и я заключиха.
— Здрасти, Фред — каза тя.
Шерифът се обърна и я изгледа с леденостуден поглед, след което се отдалечи, без да й отговори.
— Хадли ли е облякъл дървеното сако?
Люк кимна.
— Нямаше друг начин.
Фред сви рамене.
— В обявата беше казано жив или мъртъв. — Смъртта на бандита не беше нещо, което го интересуваше.
Миг по-късно Джак влезе при тях. Той бе забелязал ковчега пред входната врата и отиде при Люк, за да се ръкува с него.
— Справихте се! Къде е Коди?
— Току-що му зададох същия въпрос — вметна Фред.
— Тя реши да остане в Сан Антонио.
Джак погледна към вратата на килията.
— Почакай ме тук. Имам да й кажа нещо. — Той отиде към килиите, докато останалите се оттеглиха дискретно.
— Здравей, Елизабет.
— О, Джак — каза хладно тя, — не мога да кажа, че се радвам да те видя жив и здрав.
— Ти наистина успя да ме заблудиш.
— Не беше трудно. А и ти не беше единственият.
— Очевидно, но всички хубави неща свършват все някога.
— Аз хубаво нещо ли бях за теб, Джак? — попита го тя с дрезгав глас, докато пристъпваше по-близо до решетките.
За един кратък миг изражението му беше измъчено; след това той се обърна и се отдалечи.
— Сбогом, Елизабет.
Джак се върна при Люк.
— Къде ги настигнахте?
— Наложи се да ги проследим чак до Галвестън, но за щастие ги заловихме, преди да отплават. Нямаше да бъде много приятно, ако се беше наложило да ги гоним из Ню Орлийнс.
— Добра работа! Ще се погрижа незабавно да получиш наградата. Това прави две хиляди за Ел Диабло и още петстотин за Хадли.
Люк сви рамене. Парите вече не му се струваха толкова важни.
— Дай ми само стоте, които ми дължиш, и изпрати остатъка на Коди.
— Ти не искаш ли своя дял?
— Не.
— Не искаш ли да й ги занесеш лично и да я уведомиш, че си дошъл тук без проблеми?
— Не. Съмнявам се дали някога отново ще я срещна. Ти беше прав за нея, Джак. Тя е добра. Дяволски добра.
— Ти също. Ти успя! Разби бандата на Ел Диабло.
— Имаш ли новини от Стив?
— Вчера получих телеграма. Срещнали са ловеца на глави Рийд близо до Рио Нуево. Той вече бил заловил двама от бандитите и ги водел насам.
— Коди ще се зарадва да научи това.
— Ще й изпратя телеграма. В „Тройката“ ли смяташ да се върнеш? — попита Логан.
— Така мисля.
— Дай ми няколко минути. Ще ти донеса парите и ще тръгна с теб.