Малко по-късно Люк тръгна към града заедно с Фред и на следващия ден отпътува за Сан Антонио.
— Трябва да се свържа с Коди Джеймсън — каза Люк на шериф Нейт Томпсън, когато го намери в кабинета му в Сан Антонио.
— Съжалявам, Мейджърс, но не мога да ти помогна.
Люк се втренчи в него с недоверие.
— Защо не? Знаеш, че работих заедно с нея, за да заловим Ел Диабло. Защо не искаш да ми кажеш къде живее?
Нейт се загледа за миг в него, след което бавно му отвърна с истината.
— Няма да ти кажа, защото същата сутрин, когато ти тръгна за Дел Фуего, тя ми е оставила бележка, в която ме моли да не ти казвам нищо за нея, ако ме попиташ. Аз просто изпълнявам молбата й.
— Благодаря — измърмори Люк и си тръгна.
Той беше объркан, но си спомни колко добра беше Коди в издирването на хора. По време на работата си с нея той беше научил много и сега приложи наученото на практика. Люк посети всички магазини в града, докато един от продавачите в универсалния магазин не даде отговор на въпросите му.
— Разбира се, семейство Джеймсън живеят малко извън града. На около половин час път право на север. — Той излезе навън, за да му покаже по кой път да тръгне.
Люк му благодари и тръгна да намери жената, която обичаше.
Глава тридесет и втора
Люк стоеше срещу Дебнещия призрак. Индианецът го беше спрял, когато Люк бе влязъл в имота на семейство Джеймсън. Изражението на възрастния мъж беше непроницаемо и Люк дори не се опита да го разчете. Единственото, което той искаше, бе да намери Коди и щеше да я намери, дори ако това беше последното нещо, което щеше да направи в живота си.
— Трябва да говоря с нея — каза той. — Важно е.
Индианецът продължи да го гледа мълчаливо.
— Виж, аз ще я намеря, със или без твоята помощ. Ще ми бъде много по-лесно, ако ми кажеш къде е, но рано или късно ще говоря с нея.
— Защо искаш да говориш с нея? Защо трябва отново да се връщаш в живота й? — попита най-накрая Дебнещия призрак, без да сваля тъмните си очи от лицето на Люк.
Люк замълча няколко секунди, докато събере мислите си. Най-накрая той събра достатъчно смелост, за да изрече истината, тъй като знаеше, че индианецът няма да му помогне, ако не бъде напълно откровен с него.
— Защото я обичам и искам да се оженя за нея… ако тя ме иска.
За първи път Люк забеляза някакви емоции да се изписват на лицето на Дебнещия призрак. Индианецът кимна.
— Какъв ден сме днес? — попита той.
Люк беше напълно объркан и почувства раздразнение. На кого му пукаше какъв ден беше днес? И какво общо имаше това със срещата му с Коди?
— Сряда. Защо? — Той се опита гласът му да не звучи твърде нетърпеливо.
Индианецът кимна отново и продължи да оглежда внимателно Люк, сякаш се опитваше да разбере дали Мейджърс му беше казал истината.
— Ще намериш Коди в дилижанса за Уейко. Ще трябва да яздиш много бързо, ако искаш да я настигнеш.
— Бих минал и през ада, за да я намеря.
Дебнещия призрак едва успя да се въздържи да не се усмихне. Какво ли не би дал, за да бъде с Мейджърс, когато той настигнеше дилижанса.
— Благодаря. — Люк се обърна към коня си, метна се на седлото и се отдалечи. Той си помисли дали да не отиде да се срещне с леля й, брат й и сестра й, но реши, че идеята не е добра. Нямаше време за губене. Бяха останали разделени твърде дълго. Той искаше Коди и трябваше да я намери колкото се можеше по-бързо.
Дебнещия призрак остана да го гледа как се отдалечава и когато Люк се скри от погледа му, индианецът се усмихна.
Претъпканият дилижанс се движеше по пътя към Уейко. Коди седеше между един възрастен господин, който спеше, и една дебела дама с любезно изражение. Срещу тях седяха двама въоръжени каубои и един мъж с очила, който приличаше на някакъв търговец.
Коди не знаеше защо правеше това. Беше лудост, но тя имаше нужда да се махне за известно време от дома си. Беше й невъзможно повече да си седи у дома и да мисли за Люк. Той никога нямаше да я потърси. Той не я обичаше. Никога не я беше обичал. Крайно време беше да приеме този факт.
Коди въздъхна и сложи ръка върху издутия си корем, чиято големина я караше да се чувства странно.
— Първото ви дете ли е? — попита я дебелата дама, която седеше до нея.
— Да — отвърна усмихнато Коди. — Със съпруга ми се вълнуваме много.
— Той в Уейко ли ще ви посрещне?
— Не, продължавам за Абилийн.
— Е, пазете се. Това друсане не е здравословно за вас.
— Това е истинско приключение, нали? — попита Коди и се улови здраво за седалката, за да запази равновесие, когато започнаха да се движат по един много неравен участък.
— Не е добре, че пътувате сама.