— Елизабет, обещавам ти, че тези мъже няма да мръднат оттук, докато съм жив.
— Благодаря… и на двама ви. Миналата седмица се чувствах толкова самотна. Толкова безпомощна. Точно сега не мога да направя почти нищо. Знам, че беше глупаво от моя страна да идвам тук, но си помислих, че ако ги видя, може би ще разбера защо това трябваше да се случи. — Тя успя да се усмихне болезнено на двамата мъже. — Иска ми се да можех да върна времето обратно… но колкото и да сте способни вие рейнджърите, също не можете да направите това, нали, рейнджър Логан?
Джак поклати глава.
— Не, госпожо. Иска ми се да можех.
— И на мен — каза тя с уморен, напрегнат глас. — Довиждане.
Джак остана загледан след нея, докато тя се отдалечаваше. След това се сбогува със Сам и се отправи към хотела. В този момент единственото, което искаше, бе да залови Ел Диабло и да изтрие тъгата от очите на Елизабет Харис.
Глава четвърта
Заместник-шериф Дейвис успяваше някак си да остане буден, докато обикаляше улиците на Дел Фуего. Не му беше лесно да не заспи. Нощта се бе оказала изключително спокойна и тъмна. Дори в кръчмите беше по-тихо от обикновено. Всичко беше толкова спокойно, че късно след полунощ умората най-сетне надделя. Той седна да си почине край задната стена на един магазин и реши, че нищо няма да се случи, ако дремне малко. Това решение се оказа фатално за него. Бандитът от бандата на Ел Диабло, който го следеше от известно време, се нахвърли върху му бързо и безшумно.
Когато се отърва от пазача, бандитът се върна при останалите си четирима другари и всички заедно тръгнаха към затвора.
Сам Грегъри започваше да става неспокоен. Спеше му се, но знаеше, че не може да си позволи никаква почивка. Смяната му щеше да дойде чак в шест часа сутринта и той трябваше да издържи дотогава. Съдията щеше да мине през града едва след две седмици и Сам не се съмняваше, че тези две седмици щяха да бъдат най-дългите в живота му.
Сам стана от стола си и отиде до малката стаичка, за да се поразтъпче. Те го чакаха там, след като бяха разбили прозореца и се бяха покатерили изотзад.
— Какво по…! — Шерифът се втренчи в тримата мъже, които стояха пред него с насочени към гърдите му оръжия.
— Изглеждаш изненадан, шерифе. — Те се усмихнаха на шокираното му изражение. — Би трябвало да ни очакваш.
— Знаеш за какво сме дошли, така че побързай.
— Това е лудост. Имам един човек, който…
— Имаше човек — поправи го бандитът. — Той повече няма да ти помага. — Той бутна шерифа към килиите. — Свали си колана с револвера и го остави на бюрото.
— Няма да се измъкнете.
— Вече сме се измъкнали.
Карсън и Джоунс бяха чули гласовете на другарите си и стояха в килията си, готови да излязат навън.
— Много се забави, Съли. Къде беше, по дяволите? Сигурно си се наливал някъде и си гонил фустите, докато ние гниехме в тази дупка — каза Карсън, когато забеляза приятелите си.
— Чакахме подходящия момент. Шефът каза да го направим тази нощ. И беше прав, както обикновено.
— Отключи вратата, шерифе, и без глупости — нареди мъжът, който се казваше Съли.
Сам не можеше да направи нищо и знаеше това. Той изруга мислено своята уязвимост и му се прииска да имаше повече заместници, с които да работи. Той се надяваше бандитите да го лъжеха за заместника му Дейвис, защото той имаше жена и деца. Шерифът неохотно отключи вратата и се отдръпна, за да остави затворниците да излязат.
— Да излизаме — заяви Карсън и тръгна към вратата.
— Готов съм! — Джоунс се спря и погледна Мейджърс.
— Ти идваш ли?
Люк не можеше да повярва на очите си. Ако останеше, въпреки че беше невинен, градът вече го беше признал за виновен за обира и стрелбата срещу банкера. Ако тръгнеше с бандата, щеше да има възможност да открие нещо за Ел Диабло и да изпълни своята част от сделката си с Джак, но щеше да изглежда по-виновен от всякога в очите на гражданите. Люк взе бързо решение.
— С вас съм.
Тримата се втурнаха към бюрото на шерифа, в което бяха заключени револверите им. Те разбиха чекмеджето и закопчаха коланите с кобурите си.
— Кой е тоя, по дяволите? — попита Съли, ядосан, че Карсън и Джоунс вземаха някакъв непознат със себе си.
— Той е Люк Мейджърс, стрелецът.
— Не знам какво ще каже шефът, когато разбере, че сме взели някакъв непознат.
— Репутацията му говори сама за него.
Съли не беше доволен, но отстъпи.
— Добре. Тръгвайте. Аз ще се погрижа за шерифа. — Той беше готов да застреля хладнокръвно Сам.
— Не, остави на мен! — каза решително Люк. Той извади бързо своя револвер и застана между двамата мъже. — Вие тръгвайте. Аз ще ви настигна. Време е да си разчистя сметките с него.