Коди знаеше, че нямаше да й бъде лесно да залови Мейджърс, но за парите, които предлагаше Логан, рискът си струваше. Тя не беше съвсем сигурна какво щеше да се случи, ако Мейджърс се появеше случайно в Ел Трахар. Все още не беше измислила как да примами Мейджърс да остане насаме с нея, но когато това се случеше, Дебнещия призрак щеше да бъде наблизо, за да й помогне да се справи със стрелеца. След това тя щеше да се преоблече и да напусне града, преди някой от бандата да открие отсъствието на другаря си. Щеше да бъде трудно, но тя беше уверена, че може да се справи. В крайна сметка, вече беше успяла да убеди града, че е истинска проповедничка.
— Кога ще се срещнем с Ел Диабло? — попита Люк мъжа, когото познаваше само под името Хадли, докато двамата седяха на една от задните маси в „Пламъците на ада“. Откакто се беше присъединил към бандата в скривалището им в един каньон, Люк бе действал много предпазливо, като бе внимавал да не привлича вниманието на бандитите. Той знаеше, че не му се доверяваха напълно, така че не бе направил нищо, с което да засили подозренията им. Ел Диабло все още не се беше появил в лагера им, но от онова, което Люк беше дочул, Хадли беше най-близкият до водача бандит.
Хадли се втренчи предизвикателно със сивите си очи в Люк.
— Всяко нещо с времето си, приятелю. Ел Диабло е много зает. Защо е това бързане?
Люк сви рамене, без да отмества поглед, защото не искаше да дава причина за съмнения на събеседника си.
— Няма никакво бързане. Просто съм слушал толкова много за него, че искам да се запозная.
Бандитът кимна, но не каза нищо повече.
Люк бе раздразнен, но не го показа и си наля малко уиски. Той се надяваше, че алкохолът ще успее да премахне отвращението, което чувстваше. Изруга мислено поредицата събития, които го бяха довели до това общество на убийци. Единственото нещо, за което беше благодарен, докато седеше тук, заобиколен от хората на Ел Диабло, бе, че беше успял да спаси живота на шериф Грегъри по време на бягството от затвора.
Той се огледа наоколо и се зачуди как бе стигнал дотук. Кръчмата беше адска дупка, също като града, в който се намираше. Тук царяха беззаконие и диващина, мръсотия и порок.
Люк отпи голяма глътка от чашата си. През двете седмици, откакто яздеше с бандата, бе правил всичко, което му бяха казвали. Предишния ден бяха ограбили един дилижанс. Люк бе участвал в обира, но не бе имал възможност да откаже. Единственото му облекчение беше, че бандитите не бяха убили никого. Едно нещо беше да проникне в бандата, за да направи услуга на Джак, съвсем друго да гледа как убиват невинни хора.
Грабежът беше преминал толкова безпроблемно, че Хадли бе предложил да отидат в Ел Трахар да го отпразнуват.
И сега Люк седеше там, гледаше и се ослушваше в очакване някой да му даде информация за самоличността на мистериозния Ел Диабло, след което да може да се махне от това място. Наистина ли бяха минали само няколко седмици, откакто бе смятал, че ще може да води цивилизован живот, да отглежда добитък и да управлява ранчото си? Ако беше сам, сигурно щеше да се разсмее на собствената си наивност. Вместо това продължи да пие.
Ставаше късно. Членовете на бандата продължаваха да пият. Повечето от тях бяха забравили за инцидента на Съли с проповедничката, докато пияният му глас не се извиси над шума в помещението.
— Мисля, че трябва да я изгоним от града! — извика Съли, чийто гняв все още не беше преминал. Колкото повече си мислеше за начина, по който тя се бе държала с него, толкова повече му се искаше да й даде един урок. Искаше му се да я види как го моли за прошка на колене.
— О, Съли, я млъкни. Пий още едно — опита се да го успокои Люси. — Сестра Мери не пречи на никого. Тя се опитваше да ти помогне.
Съли беше в гадно настроение.
— Тя е само една малка уличница, също като теб!
Тази обида ядоса Люси. Тя пристъпи по-близо до него, за да бъде чута по-добре.
— Чуй ме — каза тя с тих, почти заплашителен глас. — Тази жена е смела и чиста. Ако на този свят има пропаднали жени като мен, това се дължи на мъже като теб. Ако нито един мъж не го искаше, тогава на нито една жена нямаше да й се налага да го осигурява, нали?
— Барман, дай едно двойно уиски! — Той блъсна Люси по-далеч от себе си, без да й обръща внимание. Не му трябваше да слуша колко добра била проповедничката. Тя го беше изложила пред всички и той щеше да я накара да си плати за това. — Когато го изпия, мисля, че ще отида да бъда спасен.