Коди се бе удивила, когато младата жена бе дошла при нея малко преди началото на проповедта й и се беше представила. Тя изобщо не приличаше на жената, която Коди бе срещнала малко по-рано в кръчмата. Джина бе изтрила грима си, бе сресала косата си и я беше прибрала в проста прическа. Тя беше облякла обикновена рокля и всеки, който я видеше, можеше да си помисли, че тя е просто нечия красива сестра. Жената, която си изкарваше прехраната, като продаваше алкохол на мъжете в „Пламъците на ада“ — освен всичко друго — сякаш беше изчезнала. Джина беше решила да се откаже от начина си на живот. Тя бе дошла при сестра Мери, защото беше впечатлена от смелостта й да се появи в бара. Коди не можеше да не й помогне.
Джина се изчерви, но направи каквото й бе казано.
— Кажи на всички как се казваш и защо си тук.
— Казвам се Джина Магер и дойдох, защото искам да живея по-добре.
— Вярваш ли, сестра Джина?
— Вярвам — отвърна тихо тя, уплашена от стъпката, която предприемаше, но окуражена от любезното отношение и подкрепата на проповедничката.
— Вярваш ли? — повтори Коди, която искаше отговорът да бъде по-висок, за да бъде чут от всички.
— Вярвам! — отвърна Джина, този път силно и убедено.
— Ще помогнете ли вие, гражданите на Ел Трахар, на тази жена да заживее почтен живот?
— Да! — извика тълпата, удивена от промяната в момичето. Дълбоко в сърцата си всички присъстващи желаеха най-доброто за Джина.
— Кажете алелуя!
— Алелуя!
Джина не можеше да повярва какво се случваше с нея и очите й се изпълниха със сълзи. Никога повече нямаше да й се налага да търпи униженията и грубостите в кръчмата. Тя щеше да се върне в „Пламъците на ада“ само колкото да си събере малкото багаж, който имаше, след което никога вече нямаше да се върне там.
— Да се помолим — каза сестра Мери. Гласът й бе висок и изпълнен със сила.
Когато Съли и останалите излязоха от кръчмата и тръгнаха към палатката на проповедничката, те дочуха звуците от проповедта й.
— Господи, спаси ни от пламъците на ада. Господи, дръж ни далеч от светските изкушения. Изпълни душите ни със сила, за да устоим на греха. Изпълни сърцата ни с желание да те следваме, да вършим онова, което е правилно и добро. Спаси ни, господи! Кажете амин!
— Амин! — повтори тълпата.
Докато слушаше проповедта, Съли се ядосваше все повече. Не беше необходимо някаква проклета жена да му казва, че е грешник. Бог не съществуваше, ад също. Раят и адът си бяха на земята. Той тръгна по-бързо. Искаше да я види в действие. Искаше да види как тя щеше да реагира на присъствието му. Искаше да я унижи, както го бе унижила тя. Това щеше да бъде едно много приятно преживяване.
Люк стоеше близо до Съли, докато групата вървеше към полянката в края на града, където се намираше палатката на проповедничката. Когато приближиха достатъчно, той с изненада забеляза колко много хора се бяха събрали там. Палатката беше пълна, а онези, които не бяха могли да влязат, се бяха насъбрали отвън, колкото можеха по-близо до малкия подиум отпред.
Той погледна към подиума и жената, която се намираше на него. Сестра Мери стоеше в средата на платформата. Тя беше облечена в проста черна рокля с дълги ръкави и яка плътно около врата; единствената украса на дрехата бяха белите маншети и яка. Косата й беше прибрана в стегнат кок на тила. Но въпреки че нищо не подчертаваше женствеността й, в нея имаше нещо очарователно, както стоеше пред всичките тези хора с библия в ръце и ги призоваваше да загърбят злото и да живеят богобоязлив живот.
Люк почти си позволи да се заслуша в проповедта й, но забеляза, че Съли си проправяше път към подиума. Люк забрави всичко за силата на думите на сестра Мери. Единствената душа, за чието спасение беше загрижен той в момента, беше нейната, а тя скоро щеше да бъде застрашена от отмъщението на бандита.
Люк се огледа и с изненада забеляза индианеца, който стоеше встрани от каруцата. Той оглеждаше внимателно тълпата, не пропускаше нищо от онова, което ставаше, и Люк се зачуди дали той не беше с жената. Индианецът не беше въоръжен и Люк не беше сигурен дали това е добре или не. Ако възникнеха някакви неприятности със Съли, можеше да му потрябва помощ.
Люк се надяваше, че Съли просто ще си седне тихо, но знаеше, че това е невероятно. Ако Съли имаше да казва нещо, той го казваше, а повечето от думите, които изричаше, бяха пълни глупости.
Люк си намери едно място в задната част на палатката, откъдето можеше да вижда добре всичко. Той се престори на заинтересуван от проповедта, облегна рамо на един от подпорните пръти и скръсти ръце върху гърдите си. Погледът му следеше жената, която се бе осмелила да предизвика публично Съли и която сега се движеше напред-назад пред тълпата. Ораторските й способности бяха удивителни, защото тя успяваше да вдъхнови присъстващите и да ги омагьоса. Люк се възхищаваше на смелостта й, а тя трябва да беше голяма за онова, което сестра Мери вършеше.