Ханк дръпна ръката си. Не му харесваше, че свободата му на движение е ограничена, но Далила бързо отвлече вниманието му. Тя го целуна и миг по-късно той вече беше забравил всичко освен полуголата жена в леглото с него.
Далила вдигна и другата му ръка и прикова и нея с втория чифт белезници към другия край на леглото. Той беше неин, почти гол и безпомощен и тя можеше да прави с него каквото си пожелаеше. Тя се усмихна със задоволство на постижението си.
— Харесва ми усмивката ти, жено — каза Ханк с глас, изпълнен с възбуда в очакване на обещаните му удоволствия. Това беше нов вид възбуда за него. Играта на Далила го беше заинтересувала. Той не изпитваше никаква тревога. Най-лошото, което можеше да му направи, беше да го ограби, но тъй като се намираха в бара, беше уверен, че вероятността за това беше твърде малка. Наблизо имаше хора и той трябваше само да извика, че има нужда от помощ.
Далила слезе от леглото и Ханк се загледа в очакване тя да се съблече напълно. Когато тя отиде до прозореца и го отвори, той се намръщи.
— Сега пък какво правиш?
— Не искам тук да стане твърде горещо. — След това се наведе леко през прозореца и извиха с приглушен глас: — Дебнещ призрак!
За първи път на Ханк му се стори, че тук става нещо странно. Той гледаше безпомощно как тя заобикаля леглото и отново облича роклята си.
— Чакай малко! Дойдох тук, за да се забавлявам.
— Аз също — съгласи се тя.
— Тогава защо викаш така през прозореца? Какво си намислила, по дяволите? — Възбудата му изчезваше бързо. Цялото му тяло излъчваше напрежение, а на лицето му се появи гадно изражение. — Виж какво, малка курво…
— Аз не съм курва, господин Андрюс. Аз съм Коди Джеймсън.
— Коди Джеймсън? — Ханк разтвори очи от изненада. Той бе чувал за ловеца на глави, който се казваше Джеймсън, но никога не беше предполагал, че той може да бъде жена.
— Точно така, и ти наистина ще пояздиш тази нощ, но не онова, което очакваше. В Тексас те търсят за убийство. Ще те върна там.
Глава втора
Пътят от Галвестън до Остин се бе оказал дълъг и прашен и докато си вземаше стая в хотела, Люк Мейджърс си мислеше колко добре щяха да му дойдат една гореща вана, стабилна храна и малко добро уиски. Той се регистрира само под първото си име Лукас, тъй като не желаеше да привлича вниманието. Репутацията му на бърз стрелец бе широко известна, а последното нещо, което той искаше точно тук и точно сега, бяха неприятности.
Люк остави револвера в стаята си, изкъпа се и слезе за вечеря. Искаше му се да прекара една спокойна вечер без инциденти. Той вечеря в малкия ресторант на хотела, след което тръгна по улицата към бара „Самотната звезда“.
Беше делник и въпреки това барът бе доста пълен. Люк влезе и се спря до вратата, за да се огледа. Клиентите бяха заети с пиене и хазарт и не му обърнаха никакво внимание. Това го зарадва, защото му се случваше рядко.
— Уиски — поръча той, когато застана до бара.
— Нов ли си в града? — попита барманът, докато поставяше една чаша пред него и наливаше щедра доза кехлибарена течност в нея.
— Само минавам.
— Откъде си?
— Отнякъде. — Люк плъзна няколко монети на бара.
— Приятно пиене. — Барманът усети, че мъжът искаше да бъде оставен на мира, а в този непознат имаше и нещо, което показваше, че не обича да му задават въпроси. Барманът се отдалечи.
Останал сам, Люк отпи голяма глътка. Уискито не беше от най-доброто, но щеше да свърши работа. Той се загледа безцелно в картината, която висеше на почетно място над бара — полугола жена, полегнала на диван. Из залата се движеха няколко момичета, които се опитваха да накарат клиентите да харчат повече, но той не им обърна внимание. На няколко маси вървяха игри на покер, но тази вечер на него не му се играеше. В Галвестън бе извадил голям късмет и бе спечелил значителна сума, така че най-разумното нещо сега беше да се въздържи за известно време от хазарта. Същото важеше и за стрелбата. Нощта в Галвестън, в която бе спечелил ранчото, бе и нощта, в която се беше отказал от стрелбата. Сега беше ранчеро, а не стрелец.
Люк допи първото си питие и барманът незабавно се появи да напълни чашата му. Когато бе изпил половината от уискито, Люк започна да се чувства спокоен — нещо, което не му се бе случвало отдавна. Може би животът все пак не беше толкова лош.
В другия край на помещението тексаският рейнджър капитан Джак Логан вдигна очи от картите си. Той забеляза мъжа на бара и се намръщи. Този човек му беше смътно познат отнякъде и Джак се запита дали не беше възможно…
— Джак — подсети го един от неговите рейнджъри, че беше негов ред.