От другата страна на полянката Оуен вече бе повел Алек по един хълм в гората. На няколко пъти Алек се олюляваше и се хващаше за някое близко дърво, след което отново продължаваше да върви подтикван от момчето. Докато се бореше със замайването, той се молеше Чандра да е добре. Второто нещо, което щеше да му достави най-голяма радост, бе да види петстотинте кралски войници, които трябваше да са в Лондон, когато излезеше от гората. Първото беше Чандра да бъде в безопасност, а Седрик — мъртъв.
Слънцето се появи над хоризонта точно когато Алек и Оуен стигнаха до края на гората. Алек излезе напред и се загледа в хълма до замъка. Чандра и чичо й вече бяха почти до вратата. Внезапно до слуха му достигна силното пръхтене на кон почти до самото му ухо. Алек се обърна рязко и отново му се зави свят. Той падна по гръб на земята.
— Доста безразсъдно от твоя страна, братовчеде — каза Джейсън, докато се опитваше да успокои коня си. Можех да те прегазя.
Алек преглътна ругатнята си и с помощта на Оуен се изправи на крака. Погледна към замъка и видя, че Чандра е изчезнала. Изруга. След това огледа Джейсън и сър Джон, който яздеше до него, и въздъхна.
— Къде са останалите? — попита Алек, без да се интересува как войниците на Джеймс бяха попаднали тук; той просто се радваше, че те са дошли, а останалото нямаше значение.
— На около две мили по-назад — отговори сър Джон.
— Ние забелязахме дима и избързахме напред.
— Жена ми беше взета в плен от чичо си. Сега са в замъка. Страхувам се, че може да сте дошли твърде късно.
Докато мъжете говореха, Оуен се втурна в гората и след малко се върна с коня на Алек.
— Какво е станало с главата ви? — попита сър Джон, докато оглеждаше превръзката.
Алек раздра превръзката и я захвърли на земята.
— Чичото на Чандра ме нападна на около една миля оттук — каза той, посегна да хване юздите на коня си и не можа.
— Сигурен ли сте, че ще можете да се справите, Монтбърн? — попита рицарят и се вгледа внимателно в зашитата рана на слепоочието на графа.
— На твое място не бих поставял под съмнение решенията му — каза Джейсън. — Това не е здравословно.
Рицарят погледна синината на брадичката на виконта и се разсмя.
— Уитфийлд, ти вероятно си го заслужил.
— Да, заслужи си го — каза Алек. Прибра меча си в ножницата, успя да се качи на коня си и подаде ръка на Оуен. Момчето се качи зад него. Оуен не беше спал от два дни и сега положи глава върху голия гръб на Алек и заспа.
— Кое е момчето? — поинтересува се сър Джон.
— Той ми спаси живота на два пъти — каза Алек и погледна Оуен през рамо. — Дайте ми онова въже. — Рицарят взе въжето от седлото си и го подаде на Алек. С помощта на сър Джон уви въжето около Оуен и себе си и го върза здраво, за да не падне момчето по време на ездата. — Не ми се иска да го загубя точно сега. — Димът около тях ставаше все по-гъст. — Цялата гора се е подпалила. Да вървим да посрещнем останалите.
Те пришпориха конете си и се отправиха към напредващата армия. Оуен се събуди. Когато се отдалечиха от пожара в гората, конете намалиха хода си и момчето отново заспа.
— Как смятате да действате? — обърна се рицарят към Алек.
— С колко души разполагате?
— Почти петстотин. Яздихме бързо и без почивки, така че войниците са изморени. А и не са спали много.
— Тогава ще застанем пред портите им и ще се опитаме да ги убедим да се откажат от глупостта си. Уверен съм, че Седрик не контролира целия клан. Ако те видят каква сила е застанала срещу тях, може да се опомнят. Едва ли са толкова неразумни да сметнат, че могат да ни победят.
— Възможно е и друго — каза сър Джон. — Просто защото сме англичани, те могат да решат да се бият с нас до последния човек.
— А Чандра? — попита Джейсън.
Алек се обърна към него.
— Докато войниците на Джеймс отвличат вниманието на клана, аз ще се опитам да вляза в замъка. Благодарение на теб сега Чандра е в смъртна опасност. — Той погледна рицаря. — Седрик е решил да я убие, но когато види каква армия е тръгнала срещу него, може да реши да я задържи жива и да я използва за размяна. Да придвижим войниците до замъка колкото се може по-бързо. Ако се забавим, това може да доведе до катастрофа.
Докато яздеха напред, Алек научи, че пратеникът от замъка му бе стигнал в Лондон почти по същото време, в което бе стигнал до вратите на Монтбърн, но двамата бяха пътували по различни пътища. Докато пратеникът търсел Алек, той се натъкнал на сър Джон. Рицарят отишъл право при краля и му разказал за бягството на Чандра и че според него Алек щял да я последва незабавно. Кралят не се поколебал нито за миг. Само след няколко часа армията му вече била на път. По пътя си войниците бяха срещнали Джейсън някъде между Лондон и Монтбърн и той бе тръгнал с тях.