Неколцина от мъжете се спогледаха недоверчиво, тъй като не вярваха на думите на Седрик за Чандра; един от тях беше Ангус. Други аплодираха високо думите на Седрик, готови да тръгнат на бой. Всички мъже от клана, независимо дали бяха съгласни или не със Седрик, изтичаха към бойниците на замъка. Когато стигнаха, те надникнаха над стената и видяха петстотинте войника, които бяха обградили замъка. На мнозина им се стори, че Седрик им бе казал истината.
Мъжете нададоха силен боен вик, който накара тръпки да полазят гърбовете на англичаните. Когато ехото утихна, настъпи пълна тишина. След това някъде над главите им се чу един неземен писък, от който косите на всички Морган настръхнаха. Стотици очи погледнаха нагоре към небето. Над Лохли кръжеше бавно един ястреб.
— Това е лош знак — прошепна някой.
Глава 15
Алек ругаеше на висок глас, докато крачеше зад една голяма купчина скали, които се намираха доста под замъка. От момента, в който беше излязъл от гората на разсъмване, той не се бе показвал, защото не искаше Седрик да разбере, че е още жив. Междувременно сър Джон го информираше за напредъка на преговорите, ако изобщо можеха да бъдат наречени така. В момента преговорите бяха в задънена улица и това продължаваше цял ден. Сега, когато слънцето започваше да се скрива зад далечните хълмове на хоризонта, Алек беше ядосан, че Чандра все още беше толкова далеч от него, колкото и когато беше започнало войнственото перчене. Целият ден беше пропилян, като двете страни си бяха отправяли нападки и обиди и на Алек му беше омръзнало да чака.
— Виж, кажи на лорд Пенроуз да каже на копелето, което сега твърди, че е водач на клана, че Джеймс иска лейди Лохли. Ако той я освободи и я предаде на лорд Пенроуз, армията ще отстъпи.
— Но Джеймс иска Седрик, а не Чандра — възрази рицарят.
Алек изруга отново.
— Знам какво иска Джеймс. Чандра обаче е в опасност. Измъкнете я оттам и след това Пенроуз може да прави каквото си иска. Ако иска, може да сравни това място със земята. Аз си искам съпругата обратно.
Сър Джон повдигна вежди.
— Ще говоря с Пенроуз — каза той; това беше командирът, който бе водил армията от Лондон до Лохли. — Но той е човек, който действа стриктно по правилата.
— Тогава ми дай пистолета си и аз ще го застрелям.
— Идеята не е добра, Монтбърн — каза рицарят и покри с ръка дръжката на пистолета си. — Ще говоря с него веднага.
Сър Джон си тръгна и Алек седна на земята и опря гръб в една от скалите.
— По дяволите! — избухна той. — Ако можех да вляза вътре, щях да я измъкна сам. — Той усети, че някой го побутва по рамото. — Какво има? — тросна се той и се обърна към Оуен. Момчето сочеше към замъка. — Не сега. Трябва да измисля как да вляза вътре. — Оуен го побутна отново и започна да жестикулира, сочейки към замъка. На Алек му се стори, че момчето имитира отваряне на врата. Оуен погледна от едната на другата си страна, след което се промъкна сякаш през някаква врата. — Да не искаш да ми кажеш, че знаеш таен вход към замъка? — Оуен кимна. — По дяволите! Защо не ми каза досега?
Оуен сви рамене и Алек си спомни, че когато бе споменал за намеренията си за първи път, момчето бе заспало.
— Покажи ми къде е входът.
Оуен взе една пръчка и начерта кръг на земята; след това посочи към замъка.
— Лохли — каза Алек и момчето кимна. След това Оуен начерта една линия встрани от замъка и посочи към гората. — Да, гората… или каквото е останало от нея.
Оуен нарисува няколко точки в пръстта, които приличаха на пътека от гората към северната част на замъка. Той потупа скалата, до която седеше Алек, и описа широка дъга с ръка. След това отново отвори въображаемата врата. Алек се беше втренчил в момчето. След това изведнъж всичко му стана ясно.
— Входът е зад някакви големи скали под северната кула? — Оуен кимна. — Да не си видял Чандра да минава оттам? — Момчето кимна отново. На устните на Алек се появи усмивка и той разроши косата на Оуен. — Добро момче!
Това му действие накара Оуен да се намръщи и Алек се извини за волността си.
— Когато се стъмни, можеш да ми покажеш пътя — каза той. Момчето посочи към раната му, затвори очи и заклати глава. — По-добре съм, Оуен. Благодарение на твоите корени, колкото и безвкусни да бяха те, замайването отмина. Въпреки това понякога все още виждам двойно. — Оуен сви рамене. — Невъзможно е да се излекува всичко, Оуен. Онова, което направи, беше истинско чудо. — Той потупа момчето по рамото. — Ще се оправя.