Конниците спряха близо до конюшните и предпазливо слязоха от седлата си. След това двайсет и пет войника последваха Монтбърн до входа на залата, а другите останаха да се погрижат за конете. Когато мина през старата врата, Алек забеляза, че залата е твърде празна, но беше сигурен, че и сега го наблюдават. Огледа отново залата и забеляза, че вътре е чисто. Обзавеждането обаче можеше в най-добрия случай да бъде наречено мизерно.
Покрай дългите каменни стени бяха наредени дървени маси без покривки. До тях бяха поставени дървени пейки, чиито груби седалки изглеждаха опасно твърди. За миг Алек си помисли за ордата от голокраки мъже, които обитаваха това място и бяха защитени единствено от поличките си. Без съмнение краката и задниците им бяха осеяни с белези от треските, които ги посрещаха всеки път, когато сядаха да се хранят.
Приборите също не бяха по-добри. Вместо калай или сребро, на масите имаше омазнени дървени купи и напукани дървени лъжици. Не се виждаше и едно парченце храна. Подобно на хората си, Алек също беше уморен, измокрен и гладен, но не се изненада, че не го очакваше обилна вечеря. Там, където се проявяваха лоши обноски в една област, сигурно щяха да бъдат проявени и в друга. Мнението му за шотландците се затвърди — те бяха и винаги щяха да си останат — диваци.
— Настанете се на една от тези маси — каза човекът, който ги бе ескортирал до замъка. — Храната ще ви бъде поднесена скоро.
— А лейди Лохли? — попита го Алек. — Ще я видим ли скоро?
— Нямам никаква представа. Тя има да урежда дела, свързани с клана. Предполагам, че когато свърши с тях, ще ви приеме. Вървете да си намерите място. — Мъжът се отдалечи, без да каже нито дума повече.
Монтбърн стисна зъби и даде знак на хората си да седнат на пейките. В същия момент външната врата се отвори и останалите му войници влязоха в залата, като отърсваха водата от дрехите си и се присъединиха към колегите си. Един от тях обаче отиде при Алек.
— Конете са измити, напоени и нахранени, сър — уведоми го сър Джон Фарел, когато седна до него. Тъмнокафявите му очи огледаха масите. — Хубаво щеше да бъде, ако можех да кажа същото и за нас.
Алек погледна рицаря. Той още не бе навършил трийсет, а беше един от най-верните войници на краля.
— И аз си помислих същото — съгласи се с него Алек. След това попита: — Какво мислиш за всичко това?
Фарел огледа празната зала.
— Тревожа се. Онзи мъж на стената, изглежда, имаше голямо желание да пролее английската ни кръв. Няма да се изненадам, ако докато вечеряме, той и останалите ни нападнат.
— Съгласен съм сър Джон. Кажи на хората си да си държат очите на четири, защото скоро може да ни се наложи да се измъкваме оттук с бой. В противен случай тази дупка може да се окаже нашата гробница.
— Те ще бъдат подготвени за всичко — обеща рицарят. — Аз също.
— Това ми стига. — Алек развърза нервно връзките, които държаха палтото му. — Да се надяваме, че поне ще ни дадат достатъчно време, за да напълним стомасите си и да възстановим силите си. — Той огледа задната част на залата. — Това безкрайно чакане изчерпва търпението ми. Сами ли трябва да си приготвим храната?
В другия край на залата Чандра Морган се взря иззад ръба на каменната стена, която отделяше голямата зала от кухнята. Когато погледът й се спря върху мъжа на име Монтбърн, тя забеляза, че той погледна за кратко в посока към нея.
— Чудя се за какво ли си говорят — каза Девин, който наблюдаваше двамата англичани над рамото на братовчедка си. — Интересно ще бъде да разберем.
— Да — съгласи се тя и се намръщи леко. След това се усмихна. — Но не би трябвало да бъде твърде трудно да разберем. — Тя се обърна към Девин. — Готова ли е храната?
— Да. Котлите стоят на задните маси от един час. Кашата изстина и се втвърди и сега прилича на кал.
— Добре. — Чандра се взря още веднъж зад стената и видя как англичанинът сваля напоеното си от дъжда палто и го хвърля върху една незаета маса. Вода започна да се стича от палтото върху пода. Монтбърн свали шлема от главата си и го хвърли върху палтото, след което прекара пръсти през дългата си мокра коса. — Тези арогантни саксонци не заслужават нищо по-добро.
Само преди един час, докато англичаните бяха чакали под дъжда, кланът Морган се бе веселил в същата тази зала. Масите се бяха огъвали под тежестта на подноси с месо, купи със зеленчуци и грах. Кафяв хляб и сирене бяха преминавали от ръка в ръка, последвани от сушени плодове. Вино и бира се бяха лели в изобилие, но никой не бе пил твърде много.
Когато всички се бяха нахранили, залата бе почистена, покривките — свалени от масите, новите пейки подменени със стари. Не бе останала и следа от разкошната вечеря, освен може би леката миризма на печено месо.