— Подръж това — каза Алек и подаде факлата на Оуен. След това остави меча си встрани и натисна вратата. Тя не се помръдна. Той я натисна отново. Нищо. Алек подпря вратата с гръб и натисна с цялата сила на бедрата си. Мощните му мускули се напрегнаха и той изпъшка от огромното усилие. От другата страна се чу дрънчене на стъкленици и вратата се мръдна с около два сантиметра, но не можа да се отвори. — Нещо я затиска — каза Алек и погледна ядосано към входа. Толкова близо и същевременно толкова далеч. — По дяволите! — Той удари с юмрук по вратата. — По дяволите!
Оуен отвори широко очи и отстъпи крачка назад. При движението си бутна с гръб един изпъкнал камък. Зад него се отвори една скрита врата и момчето падна по гръб в отвора.
Алек обърна рязко глава. Когато видя новия проход, сграбчи меча си.
— Ти носиш късмет, Оуен — каза с усмивка той. Помогна на момчето да се изправи на крака и взе факлата. Зад вратата се виждаха стълби, които водеха нагоре. — Да видим къде води това.
С меча си Алек започна да разрязва дебелите паяжини, които се простираха от стена до стена. Докато се изкачваха, той прецени, че този проход не беше използван поне от един век. Най-накрая пред тях се появи втора площадка.
Подръж факлата, за да видя по-добре. — Момчето взе факлата и Алек приклекна, за да огледа по-добре вратата, която изглеждаше много по-малка от предишната. Прокара пръсти по ръбовете й, отдръпна ги и огледа черните петна по тях. — Сажди. Това вероятно е някаква стара камина. Тъй като ти намери последната врата, Оуен, кажи ми как да отворя тази.
Момчето премести факлата в другата си ръка и посегна към ръчката, която се намираше на видно място. Той я дръпна и пружината, която заключваше вратата, беше освободена. Вратата се отвори и едва не събори Алек. Той повдигна вежди и погледна момчето. Оуен само сви рамене.
Двамата пропълзяха през отвора и се озоваха в старата камина, откъдето излязоха в една друга стая. Огледаха се на светлината на факлата. В стаята бяха натрупани стари мебели, между които се спускаха паяжини. Дебел слой прах покриваше всичко. Алек видя вратата на стаята и я посочи на Оуен, след което двамата тръгнаха предпазливо към нея. Когато излязоха от стаята, внимателно си проправиха път надолу по стълбите и слязоха до приземния етаж на кулата, като се стараеха да се движат безшумно, въпреки че наоколо нямаше никого. Докато вървеше, Алек видя купчина чували с жито, натрупани срещу една лавица.
— Ето защо не можахме да влезем оттук. А сега накъде, Оуен?
Свита на мястото си под тях, Чандра чу шума от стъпките им и гласа на Алек. Да не би да сънуваше?
— Алек! — извика тя с всички сили.
Викът й прозвуча, сякаш излизаше от земните недра. Алек се обърна рязко и освети пода.
— Там — каза той и посочи към вратата. — Чандра?
— Побързай, Алек! — извика тя, когато чу стъпките му над главата си.
Вратата се вдигна и факлата беше пъхната в отвора. Алек видя Чандра, която се беше свила на перваза на прозореца. След това погледна към пода на тъмницата и забеляза, че гъмжи от плъхове.
— Не мърдай — нареди той, прибра факлата и огледа стаята. В единия й ъгъл имаше навито едно дебело въже. — Вземи го — каза той на Оуен и посочи с глава към въжето; момчето се втурна да изпълни нареждането му.
Алек подаде факлата на Оуен и уви въжето няколко пъти. След това легна на пода и го подаде през отвора, докато въжето не остана да виси на около половината разстояние до пода на тъмницата. Докато Оуен държеше факлата в отвора, Алек огледа жена си. Тя го гледаше с разширени очи и трепереше цялата. Алек се закле, че щеше да убие Седрик!
— Скъпа, ще залюлея въжето към теб. Остави го да дойде до теб. Когато ти кажа, искам да се изправиш колкото можеш и да се хванеш за него. Каквото и да стане, не се пускай. Разбра ли ме?
— Да.
— Тогава да започваме.
Въжето се залюля към нея и Чандра посегна да го хване, но не успя. Тя загуби равновесие и едва не падна на пода, но успя да се задържи на перваза.
Алек преглътна ругатнята, която беше на езика му, защото не искаше да я плаши повече. Той пое дълбоко дъх, за да успокои нервите си, и погледна към Чандра.
— Чандра, слушай ме. Остави въжето да дойде до теб — каза той, като изричаше отчетливо всяка дума. — Недей — повтарям — недей да се опитваш да го хванеш. Готова ли си?
Тя кимна и Алек започна да разлюлява въжето отново. Подобно на махало, то се клатеше напред-назад, докато най-накрая не падна в скута й. Чандра го сграбчи и се вкопчи в него.
— Браво, моето момиче — каза нежно Алек. — А сега се изправи внимателно.