Чандра не беше съгласна с някои от изводите на англичанина, но не можеше да отрече, че в по-голямата си част думите му бяха верни. Доскоро клановете твърде често бяха враждували и някои от тях все още го правеха. Но под ръководството на баща й кланът Морган бе сключил мир със съседите си и не беше воювал повече от десет години. Англичаните бяха онези, които разпалваха кръвта на членовете на клана и възкресяваха омразата им, защото шотландците не приемаха желанието на южната си съседка да ги управлява.
В продължение на векове двете нации бяха враждували помежду си и историите за това все още се помнеха. Шотландците нямаше да забравят скоро как англичаните бяха нахлули в земите им, избили кралете им, обезглавили свалената им кралица. Проява на справедливост беше фактът, че сега шотландец управляваше и севера и юга, но Джеймс не беше идеален, защото с надеждата, че след смъртта на Елизабет ще получи короната, се беше превърнал в англичанин. Той не бе възразил твърде силно, когато майка му бе осъдена да бъде обезглавена. Малцина бяха онези, които нямаше да се съгласят, че Мери сама бе предизвикала съдбата си с предателските си действия — заради които бе обявена за курва и предателка — които в крайна сметка бяха довели до неизбежната й гибел; но в Шотландия, където семейното единство означаваше всичко, поведението на Джеймс се смяташе за нелоялно. По тази причина, както и заради това, че той желаеше да обедини Шотландия и Англия, шотландците не обичаха Джеймс. Това беше и причината за лошото посрещане на неговите пратеници.
По същата логика високомерният саксонец си беше навлякъл сам голяма част от неприятностите си. Той говореше за лошо поведение, обвиняваше клана Морган в такова, а същевременно самият той се държеше по същия начин. Ако не беше злословил за родината й, ако не я бе нарекъл малоумна и не бе намекнал, че иска да я използва, отношението към него и хората му нямаше да бъде толкова лошо. Ако някой бе показал липса на добро потекло, то това беше той и само той. Лошото посрещане бе най-подходящият отговор.
— Разбирам, че не харесвате много родината ми — каза тя, когато най-после успя да овладее раздразнението си.
— Да харесвам твоята… — Алек спря по средата на изречението. — Ще ти кажа нещо, и то е самата истина. Мразя това място и едва ли някой може да ме обвини, след като чуе причините. Накараха ме да стоя под студения дъжд в продължение на часове, а когато ме приветстваха с добре дошъл, ми дадоха да ям лепкава каша и прегорени сладкиши, които дори свиня не би погледнала. Откакто съм в Северна Шотландия, очите ми не видяха нищо друго, освен потискащо кафяво и мрачна сивота. Бих дал всичко за една нормална вечеря, гореща баня и за това отново да бъда заобиколен от зеленината на Англия, защото там е единственото място, където мога да се радвам на такива удобства.
Чандра стисна зъби и се вгледа в англичанина. Значи той искаше „зеленината“ на своята Англия? Ако желанията можеха да бъдат превърнати в реалност, тя с удоволствие щеше да го изпрати в родината му само с едно мигване на окото.
— Значи искате да бъдете заобиколен от английската зеленина, така ли? — попита го тя.
— Да — тросна се Алек. — Точно това искам!
— Дай боже, милорд, скоро желанието ви да бъде изпълнено.
Чандра започна да се обръща, но една топла ръка я хвана за китката и дълги пръсти я обвиха изцяло. Откъм другия край на залата се чу внезапно дрънчене и тя насочи вниманието си към каменната стена, където чичо й стоеше с ръка върху меча си, а близо до него се виждаха няколко войника. Чандра улови погледа на Седрик и бързо поклати отрицателно глава. Седрик се бе втренчил в нея. След малко той сведе поглед и се оттегли.
Чандра се обърна към англичанина. Той, изглежда, не беше забелязал малкото раздвижване. Независимо дали го знаеше или не, бе имал голям късмет, но това можеше да не се повтори.
Алек не бе пропуснал раздвижването, въпреки че с нищо не го показа. Точно както предполагаше, залата беше пълна с добре въоръжени бойци, скрити из тъмните ъгли. Когато бе хванал китката на красавицата, те се бяха появили от укритията си. За щастие, бяха се оттеглили, но той бе разпознал във водача им мъжа, който бе разговарял с него от стената на замъка. Твърде вероятно беше мъжът да е роднина на момичето и затова бе реагирал така на докосването на Алек. Това беше разбираемо, тъй като той очевидно мразеше англичаните. Но защо и другите се бяха втурнали толкова бързо напред?