— Това е цветът на тревата — каза той.
— По-скоро е „английско зелено“, не мислиш ли? — отбеляза сър Джон.
Двамата се втренчиха един в друг и Алек изруга повторно.
— Онази малка мръсница… трябваше да усетя, че проявява твърде голяма готовност да изпълни желанията ми. Вместо това бях омагьосан от красотата й като някакво неопитно хлапе. Тя ще си плати скъпо за това. Никоя жена не може да се подиграва с мен.
— Нямаш доказателство, че момичето ти е скроило този номер — подсети го сър Джон.
— Кой друг чу думите ми? Никой, освен нас тримата. Не може да бъде никой друг.
— Тя щеше да говори с лейди Лохли, нали? Ако й е предала нелюбезните ти забележки за клана Морган и откровената ти неприязън към тази страна, лейди Лохли може да е наредила да сложат боята във ваната ти. — Алек го погледна с недоверие и сър Джон поклати глава. — Монтбърн, не забравяй, че сме тук по работа на краля. Не можем да си позволим да излагаме Джеймс, нито пък ще бъде умно да се оставиш да те убият. Овладей се. Боята скоро ще падне. Смъртта обаче е вечна.
— Прав си — каза след кратко мълчание Алек, като си мислеше, че ако отново срещне онова момиче, ще й се прииска да си е прехапала езика. Той огледа тялото си и реши, че прилича на натопена в саламура краставица. Зелената плът обаче беше много по-привлекателна от разложената плът, която беше неизбежният резултат от заравянето в гроба. — Като си почина една нощ, сигурно ще ми стане смешно.
На сър Джон му беше смешно и сега и той не се сдържа и се изсмя.
— Дори и ако онова момиче ти е скроило този номер, — каза той, когато се успокои, — трябва да признаеш, че си го заслужаваше. Ти не се държа много учтиво с нея. Първо обиди родината и клана й, а след това взе, че употреби думата обслужване. Какво очакваше след всичко това? Розови листа във ваната ли?
— Не исках да го кажа в този смисъл — настоя Алек. — Думата ми се изплъзна от езика, преди да осъзная как ще прозвучат. Нали й се извиних?
— Да, но изражението ти показваше нещо съвсем различно. Един съвет, Монтбърн — докато сам не се научиш да показваш по-добри обноски, по-добре си дръж очите на четири. В противен случай имам чувството, че отново ще бъдеш направен на глупак.
— Може би един път, сър Джон, но никога два — обеща Алек с арогантната увереност, че никога повече няма да се остави да бъде подведен. — Ще си държа очите отворени постоянно. — Той уви отново кърпата около кръста си. — Преди да се оттеглим, трябва да обсъдим положението. Смятам да пиша на Джеймс и да му кажа, че сме пристигнали, но лейди Лохли отказва да се срещне с нас. Освен това ще поискам от него да ми изпрати още войници. С малцината, с които разполагаме в момента, се чувствам твърде неудобно.
— Съгласен съм, но ако Джеймс изпрати още войници в земите на Морган, това може да предизвика още по-голяма враждебност. Мислиш ли, че си струва да поемаме такъв риск?
— Мисля, че ще бъде много по-рисковано да не поискаме подкрепления. Това място ме притеснява. Омразата на клана към англичаните, изглежда, се излива дори от стените, които ни заобикалят. Нямам никаква представа какво мисли за нас лейди Лохли, но знам, че баща й се е заклел във вярност пред Джеймс преди смъртта си. Тя може би няма лошо отношение към нас, но аз нямам доверие на останалите и особено на онзи, който разговаря с нас от бойниците. Потръпвам само като си помисля какви жертви щяхме да дадем, ако стрелците им бяха пуснали стрелите си. Всъщност, аз съм изненадан, че вече не лежим в гробовете си. Нещо или някой трябва да е попречило на онзи човек, защото той беше решил да ни избие до един. Не, сър Джон, за нас ще бъде по-безопасно Джеймс да ни изпрати още войници, що се отнася до предизвикването на още по-голяма враждебност, подкреплението може да остане скрито в гората, без да се приближава до замъка.
— Мислиш ли, че никой няма да ги забележи и да докладва за присъствието им?
— Сигурен съм, че някой ще ги забележи, но по същата логика, ако кланът знае, че друга група войници на Джеймс се намира отвъд хълма, по-войнствените членове на клана може би ще размислят, преди да решат да ни нападнат. Ако знам, че мога да разчитам на допълнителна подкрепа, ще спя много по-спокойно.
— Без съмнение си прав — каза рицарят. — Утре сутрин ще изпратя куриер с няколко души охрана за Лондон. След две седмици подкрепленията ни би трябвало да са вече тук.
На вратата се почука и двамата погледнаха натам.
— Влез — каза Алек. Сър Джон сложи ръка върху дръжката на меча си. Когато вратата се отвори, Алек разпозна младежа, който стоеше на входа — същият, когото бе срещнал на пътеката, която водеше към замъка. Зад него стояха още двама души.