— Не. Графът сам си занесе багажа. — Чандра тропна раздразнено с крак. — Защо просто не му се представиш? Така ще можеш да разбереш какво търси той тук.
Чандра се обърна и бавно прекоси стаята.
— Имам странното чувство, че когато науча, ще изгубя свободата си на избор.
— Какво искаш да кажеш? — попита Девин и се приближи до нея. — Ти си предводителката на клана Морган и лейди Лохли. Никой, освен кралят не може да те лиши от властта ти.
— Точно от това се страхувам — каза тя и се обърна да го погледне. — Монтбърн е изпратен от Джеймс. Може би кралят смята, че съм неспособна да управлявам клана… че не мога да контролирам фракциите, които се противопоставят на короната.
— Освен Седрик и неколцината му последователи, в клана няма други фракции. Никой от нас не обича кой знае колко Джеймс, но всички те почитат също както почитаха баща ти. Предчувствието ти се дължи на лошото време.
— Може и да си прав, Девин, но не съм уверена, че е от времето. Помниш ли деня, в който бяхме в гората и наблюдавахме ястреба?
— Да. Тогава ти си спомни за древната легенда на клана, за онази суеверна глупост, че да видиш ястреб да кръжи над замъка е лошо знамение. Това са глупости, Чандра.
Може и да са глупости, но почти в същия момент бях обладана от силно лошо предчувствие. Появата на ястреба сигурно означаваше нещо, защото само след няколко минути се затичахме по хълма и срещнахме Монтбърн.
— Ти да не мислиш, че той е част от легендата „крилатия ловец“? А ти си „жената птичка“, слабото създание, което той отнася в острите си нокти?
— Не, не мисля така, но се страхувам, че той има властта да промени живота ми. Промяната ще настъпи, когато той разбере коя съм. Затова не смятам да се разкривам засега. Искам първо да разбера за какво е дошъл тук.
— Ако това искаш, знаеш, че ще ти помогна. — Той сложи ръце върху меките рамене на братовчедка си и я целуна леко по бузата. — Денят беше дълъг и се изморих. Един дълъг сън ще се отрази добре и на двама ни. Може би утре нещата няма да ти се струват толкова лоши.
Заета със собствените си грижи, Чандра бе забравила за състоянието на Девин. Тя се вгледа внимателно в братовчед си. Около тъмнокафявите му очи се виждаха тъмни кръгове, а лицето му беше бледно. Той си поемаше дъх на пресекулки.
— Задържах те твърде дълго — каза тя, като се опитваше да прикрие загрижеността си, защото Девин сякаш всеки момент щеше да припадне от изтощение. Братовчед й беше все още болен, но тя знаеше, че ако му го напомни, той щеше да се опита да я убеди в противното и без съмнение щеше да се опита да направи някаква лудост с надеждата да я убеди, че е здрав и силен, а това щеше да доведе до поредния пристъп на кашлица. Девин не можеше да си позволи подобно издевателство над вече отслабналия си организъм. — И аз съм изморена каза Чандра с престорена прозявка. Тя се надигна на пръсти, целуна го по бузата и се усмихна. — Както каза, един дълъг сън ще се отрази добре и на двама ни.
— Ще се видим утре сутрин — отвърна Девин и тръгна към вратата. Чандра го последва. — Заключи я добре — каза той, докато я отваряше. — Сигурен съм, че англичанинът има избухлив характер, въпреки че на пръв поглед се държи хладнокръвно. Докато си лежи и мисли за грубото посрещане, което му оказа кланът Морган — и особено след толкова желаната от него баня — гневът му може да избухне и той може да тръгне да търси измамничката, която го боядиса в зелено.
— В английско зелено — поправи го Чандра с лукава усмивка. Девин повдигна вежди. — Ще заключа вратата и ще спя с остър нож под възглавницата. Обещавам.
— По-добре вземи меч вместо нож — каза братовчед й и излезе.
Чандра заключи вратата след него и започна да крачи из стаята си. Думите на древната легенда не излизаха от ума й: „Птиченце, птиченце, бягай, преди крилатият ловец да промени съдбата ти. Птиченце, птиченце, бягай, лети нависоко към небето. Остри нокти искат да разкъсат гръдта ти; бързай, бързай, за да не те отнесе той в чуждо гнездо“.
Внезапно Чандра спря и мислено се укори за това, че се беше оставила да се разтревожи толкова много. Легендата беше просто една глупава приказка, чиста измислица, предназначена да забавлява децата. Въпреки това момичето не можеше да се отърси от странното чувство, което я бе обзело на полянката.
Тя погледна към широкото си легло и реши, че неприятното предчувствие се дължеше на физическото й и емоционално изтощение. За толкова кратко време се бяха случили толкова много неща — неочакваната, внезапна смърт на баща й; обезпокояващата болест на Девин; постоянната намеса на чичо й в задълженията й при управлението на клана; нежеланата поява на саксонеца. Особено последното! Тя трябваше да разбере каква бе мисията на англичанина, и то бързо. Като се имаше предвид настроението на Седрик, не можеше да си позволи да вземе грешно решение, ако не искаше да се случи нещо ужасно. Да, един дълъг сън щеше да възстанови силите й и щеше да отпъди мрачното предчувствие.