— Алек — каза замислено тя. — Няма ли да бъде по-разумно да направиш онова, което иска Джеймс? — Той отвори уста, за да протестира, но тя му даде знак да мълчи. — Изслушай ме, моля те. Говори се, че чумата отново можела да нападне Лондон.
— Винаги се е говорело, че чумата може да нападне Лондон. Поне през последните няколко години тези твърдения се оказаха безпочвени.
— Така е, но ако се случи сега, а ти се намираш в Тауър, няма да оцелееш. Няма да понеса да те загубя. Пръстите й се плъзнаха предизвикателно по рамото му. — Особено след като искаш да откажеш на Джеймс само от инат. Върви в Шотландия, омъжи момичето за първия мъж, който се закълне във вярност на краля ни, а след това се върни в Англия колкото можеш по-бързо. Аз ще бъда тук и ще очаквам завръщането ти.
Алек сбърчи вежди. Може би Фелисия имаше право. Мисълта, че ще може да диша свеж въздух, пък било то и над земите на Шотландия, му се струваше много по-привлекателна от застоялия въздух и тъмнината в Тауър. Пък и колко ли време щеше да му бъде необходимо, за да намери съпруг за хлапето? Един ден? Една седмица? Уверен, че всичко ще завърши в рамките на един месец, Алек взе решението си, но не поради думите на Фелисия. По някаква странна причина той внезапно усети непреодолимо желание да изпълни тази мисия и това желание нямаше нищо общо с Джеймс или херцогството.
Той се обърна и се усмихна на Фелисия.
— Ще ме чакаш ли в същото това легло?
— Аз и сега те чакам. — Тя се отпусна върху пухения матрак. Чаршафът се плъзна и откри голото й тяло. Ела — каза тя и протегна ръце към него. — Ще ти покажа какво ще ти липсва, докато те няма.
Алек огледа женственото тяло на любовницата си.
— Изкушаваш ме, но се страхувам, че съюзът ни ще трябва да почака.
— Защо? — попита Фелисия, докато се изправяше отново. — Какво е толкова належащо, че да ни попречи да се порадваме заедно на следващия един час?
— В писмото пише, че петдесет кралски войни ме чакат в двора на замъка. Трябва да тръгна с тях незабавно. Заповед на Джеймс. — Той я целуна леко по устните и стана от леглото. — Когато се върна, Фелисия след по-малко от месец, надявам се, — ще искам да те намеря такава, каквато беше преди няколко минути възбудена и чакаща. Ако искаш, тогава можем да прекараме цялото лято заедно. Сега обаче трябва да се погрижа за други неща.
Тя гледаше как Алек си избира дрехи и ги слага в един сандък. Пак се беше провалила. Но не всичко беше загубено. Алек скоро щеше да бъде херцог, а след завръщането му, след малко повече от един месец, тя трябваше да бъде херцогиня. По нейните сметки точно тогава отново щеше да бъде подходящият момент да зачене. Той нямаше да й се изплъзне.
Фелисия огледа красивите пропорции на тялото му с възхищение. Вече копнееше той да лежи до нея и да губи контрол от силата на страстта си. Но тя можеше да почака. Отдавна беше научила, че да се опитва да изисква нещо от Алек Хоук, шести граф на Монтбърн, ще означава незабавен край на връзката им. Алек не беше човек, който се подчиняваше на заповеди, дори ако те идваха от краля му. Знаейки това, Фелисия реши, че любовникът й желаеше херцогството повече, отколкото си признаваше. Че защо иначе тръгваше за място, което не можеше да понася? Освен ако…
— На колко години е момичето? — попита Фелисия. — Тринайсет, четиринайсет?
— На седемнайсет. — Алек навлече широката си риза и затъкна краищата й в пояса на тясно прилепващия си брич, след което издърпа крачолите, за да ги изглади. — Защо питаш?
Фелисия огледа любовника си внимателно. Той тъкмо обличаше кожен елек върху ризата си. Алек приглади кожата отпред, след което сложи широк кожен колан около кръста си.
— Просто се чудех — отвърна тя.
— Ревност ли долавям, Фелисия? — попита Алек, като се отпусна върху един стол. Необходими му бяха само четири бързи движения, за да обуе чорапите и ботушите си. Той се изправи и тръгна към леглото. — Не се притеснявай за верността ми към теб — каза той, докато вземаше двете писма и ги прибираше в пояса си. — Ти си най-красивата ми любовница и все още не си ми омръзнала. Що се отнася до лейди Лохли, тя най-вероятно е някое кокалесто, беззъбо плашило! Да се надяваме, че все пак притежава някои качества, които да ми помогнат да й намеря съпруг.
„Все още не си ми омръзнала.“ Тези думи се забиха в съзнанието на Фелисия. Тя се чудеше дали някога на Алек нямаше да му омръзне да се занимава с нея и мисълта, че това можеше да се случи, я тревожеше.
— Ще се моля да се завърнеш възможно най-бързо — каза тя с изкусителна усмивка. След това се протегна лениво с надеждата да го прелъсти. Искаше й се Алек да остане малко по-дълго. — Ще ми липсваш. Вече започвам да копнея по теб.