Докато Алек гледаше как Фелисия се извива като змия в леглото, се сети, че преди Марлоу да почука на вратата, не беше се защитил. Ако слугата му не го беше прекъснал, любовницата му вече може би щеше да е забременяла.
— Това ще направи следващата ни среща още по-сладка — отвърна той, но съмнението не го напускаше. Тя го беше докарала почти до лудост с опитните си устни и закачливия си език, а такова нещо му се случваше за първи път с Фелисия. Къде се беше научила да възбужда мъжете по такъв начин? И от кого? — Довиждане, Фелисия. — Той махна с ръка и тръгна към вратата.
— Какво? Няма ли да ме целунеш?
— Когато се върна — отговори той през рамо. — Чакай ме, както си сега.
Раздразнена, че не беше успяла да го задържи, че не беше получила дори една целувка, Фелисия направи нещо, което се бе зарекла никога да не прави. Тя го заплаши.
— Ако ми стане скучно, Алек, може и да се върна в Лондон. В крайна сметка, има и други, които желаят вниманието ми, като например Уитфийлд — каза тя, защото знаеше, че Алек не обичаше този човек.
Алек сложи ръка на бравата и се обърна, за да погледне любовницата си.
— Ти си свободна жена, Фелисия. Можеш да правиш каквото си искаш. Ако искаш друг мъж — включително и Уитфийлд, — можеш да отидеш при него. Няма да те спра. Но знай, че ако решиш да си тръгнеш, никога повече няма да се върнеш. Решението е твое.
Без да й даде възможност да му отговори, той излезе от спалнята. Докато двамата с Марлоу вървяха по коридора към стълбището, Алек даде инструкциите си на иконома.
— Събери дрехите, които съм нагласил. Знаеш от какво друго ще имам нужда. Но преди да влезеш в спалнята ми, почукай. В противен случай може да се окажеш с бронзова урна на главата вместо шапка. Лейди Емори каза, че желае да остане. Тя има моето разрешение за това, но докато ме няма, искам да бъде преместена в друг апартамент. Ако обаче тя реши да си тръгне по причина различна от болест или смърт, а след това пожелае да се върне отново тук, забранявам да я пускате в Монтбърн. — Той забеляза озадачения поглед на слугата си. — Не се притеснявай от тази жена. Просто дръж вратите затворени пред нея.
— Ще направя всичко по силите си, сър.
— Знам, Марлоу. А сега предай на пратеника на краля, че след малко тръгвам, за да изпълня дълга си. Аз ще отида да се погрижа да натоварят допълнително провизии.
По здрач Алек напусна замъка Монтбърн, придружен от петдесетте войни на краля. След по-малко от час цялата група бе прекосила границата с Шотландия. Докато жребецът му галопираше напред, Алек се удиви защо се беше разбързал. Някаква странна сила го караше да препуска напред в тъмнината и вместо за любовницата си да мисли за лейди Лохли. Каква беше тя — грозница или красавица? След няколко дни щеше да узнае.
Глава 2
Замъкът Лохли, Северна Шотландия
юни 1610 година
Един ястреб се рееше с широко разперени криле над крепостта на клана Морган. Седнала на дънера на едно повалено дърво, Чандра Морган гледаше красивата птица. Големите криле се свиха и Чандра се напрегна. Погледът й проследи птицата, която се стрелна надолу към нищо не подозиращата си плячка — една лястовичка, която бе пресякла пътя на ястреба. Завладяна от драмата, разиграваща се в небето, Чандра се молеше малката птичка да се измъкне на хищника.
Ястребът се насочи към плячката си с разтворени нокти, но лястовичката подскочи първо нагоре, а след това надолу и се измъкна от първата атака. Ястребът продължи да я преследва. Лястовичката размахваше отчаяно криле, опитвайки се да избяга от преследвача си. На няколко метра пред двете птици имаше група дървета. Изтощена от полета, малката птичка се спусна — в прикритието на дърветата.
— Тя избяга, Девин! — извика радостно Чандра, докато ястребът кръжеше над върховете на дърветата. След малко хищната птица отлетя на север и бързо изчезна от погледа й. — Дамата птица избяга. — Девин Морган се разсмя. Три години по-голям от нея, третият й братовчед Девин беше неразделен другар на Чандра още от детството й. — Ти ми се присмиваш — обвини го тя.
— Оттук е трудно да се каже дали това създание е мъжко или женско, но да, то се спаси. — Кафявите му очи я огледаха. — Ти се сети за легендата. Защо?
— Не знам — отвърна тя и сви рамене. — Сетих се, докато наблюдавах ястреба. Говори се, че ако крилатият ловец се появи над замъка, това е лоша поличба.
— Ако това беше вярно, почти всеки ден трябваше да ни сполетяват нещастия. Това е само мит, Чандра. Легендата е напълно безсмислена. — Порив на студения вятър накара игличките на боровите дървета да зашумолят; Чандра потръпна. — Студено ли ти е? — попита той.