Смехът на Чандра се разнесе над полянката.
— Девин, ти си глупак — каза тя, когато спря да се смее. Босите крака на братовчед й се забиваха в пръстта по склона на долчинката и тя му подаде ръка, за да му помогне да излезе на ръба. — Един прекрасен и грижлив глупак.
Девин си пое дълбоко дъх, но се закашля, обърна гръб на Чандра и се облегна на едно дърво. Пръстите му се впиха в грубата кора, докато най-накрая пристъпът не премина.
— Защо се изтощаваш толкова? — попита го Чандра с укор в гласа. Истината беше, че тя не се ядосваше на Девин, а на себе си. Не трябваше да му позволява да се натоварва толкова, след като само преди две седмици бе станал от леглото, при това отслабнал с цели десет килограма от боледуването. — Знаеш, че все още не си се възстановил. — Студеният вятър отново засвистя между боровете. Чандра вдигна очи към небето и видя, че то е покрито с тежки, сиви облаци. — Ела, трябва да се приберем, преди да завали.
Девин се изправи и погледна братовчедка си. На лицето й беше изписана загриженост, но тревогата й не беше за самата нея, а за него. На устните му се появи лека усмивка.
Кашлицата ми е дребен проблем — заяви той, като си пое дълбоко дъх. — Здрав съм като бик. И за да ти го докажа, ще се състезавам с теб кой ще стигне пръв до замъка.
Девин се затича към вековната каменна крепост, разположена на отсрещния хълм. „Дяволите да го вземат! — помисли си Чандра. — Ще се убие, ако продължава така“.
Придърпа роклята между краката си и я затъкна в пояса си. Свободните краища на наметалото й бяха отхвърлени през рамото и оставаха зад нея. Тя се затича след братовчед си през малката горичка и надолу към оголения склон на хълма.
Беше изминала около една четвърт от пътя, когато успя да го изпревари и се затича по-бавно.
— Ще се надбягвам с теб, но само до онези скали каза тя и посочи към няколкото канари в подножието на хълма.
— Става — отвърна на пресекулки Девин. — Но само ако тичаш бързо като вятъра. Ти задържаш, Чандра. Не е честно да загубиш нарочно.
За да й покаже, че говори сериозно, Девин се напрегна и затича по-бързо, оставяйки я на около две крачки зад себе си. Уверена повече от всякога, че така братовчед й наистина ще се убие, Чандра реши да прекрати надбягването. Бяха само на няколко метра от скалите, когато тя го задмина със скоростта на сърна.
— Загуби! — извика тя през рамо, когато стигна до целта си. — Предай се!
Девин се спря, хвана се за скалите и започна да си поема дъх на пресекулки. Тревогата на Чандра нарасна. Разумът й нареди на краката й да спрат, но инерцията я отнесе отвъд скалите, надолу по един стръмен склон, чак до равнината.
Звукът на конско цвилене изпълни ушите й. Чандра се обърна и видя чифт големи, черни копита, издигнати на няколко сантиметра над главата й. До ушите й долетя звучна ругатня, докато ездачът се опитваше да овладее животното с рязко дръпване на юздата. С опулени очи конят се подчини на командата и копитата му стъпиха на земята на по-малко от метър от момичето.
Сините очи на ездача се втренчиха в Чандра.
— Момиче — изръмжа той през зъби, — толкова малко ли обичаш живота, че търчиш безцелно из тези ужасни хълмове, без да мислиш за безопасността си? Можех да те стъпча!
„Саксонец! — помисли си на галски момичето. Погледът й се премести от англичанина, който я бе заговорил, към следващия го отряд. — Света Богородице! Нападнати сме!“ Как трябваше да постъпи?
— Отговори, момиче! — изрева водачът. — Да не си малоумна? Само това може да обясни безразличието ти към собствения ти живот. — Той огледа гъстата й червена коса, която се спускаше свободно по раменете й и идеалните черти на лицето й. Най-накрая погледът му се плъзна по женствените й форми и се спря с интерес върху изящните й крака. — Въпреки че не мога да разбера как изобщо някой може да оцелее в тази ужасна страна.
Неколцина от мъжете зад него се изсмяха и устните на мъжа се разтеглиха в широка, равна усмивка. „Това е самият дявол“ — помисли си Чандра, въпреки че не можеше да отрече, че е привлекателен.
Мъжът беше облечен в кожени дрехи, имаше широки рамене и стройни бедра. И беше много висок, или поне на нея така й се струваше. Косата му беше гъста и черна като ебонит. Чертите на лицето му, изящни като на статуя, сякаш бяха изваяни от майстор скулптор. Той беше по-красив и от самия Луцифер.
Чандра изпита изкушение да се прекръсти, но се спря навреме. Тя се страхуваше от този човек, но не го показа. Докато гледаше към мъжа, който бе обидил страната й и самата нея, вятърът засвистя отново и първите дъждовни капки паднаха върху земята.