Сложила наметалото върху главата си, за да се предпазва от дъжда, тя вдигна полите на роклята си и излезе бързо през тежката дървена врата в основата на кулата, която водеше към вътрешния двор. Когато стигна до каменните стъпала за бойниците, се затича по тях до върха и отиде до мястото, на което се намираше чичо й. Със зачервено лице Седрик крещеше на английския разбойник, който чакаше недалеч от замъка. Чандра застана така, че да не може да бъде видяна от стоящите долу конници и се заслуша в размяната на реплики.
— Лейди Лохли не желае да ви приеме — заяви Седрик. — Разкарайте английските си кожи обратно през границата, докато все още можете.
— Удивявам се, сър — извика в отговор Алек, — че знаете какво мисли лейди Лохли, след като не сте напускали мястото си, откакто слязох от онзи хълм. Тук съм по заповед на краля и трябва да предам писмо от него за лейди Лохли. Единствено тя може да прочете първа писмото. Затова ви предлагам да повикате водачката си и да й предадете, че трябва да се видя по важна работа с нея.
— Ако е толкова важно, можете да влезете в замъка сам. За мен ще бъде удоволствие лично да занеса писмото на водачката ни.
Алек огледа мъжа, който, изглежда, не беше по-възрастен от него с повече от четири или пет години. Монтбърн беше сигурен, че ако влезеше сам в замъка, никога нямаше да излезе жив оттам. Той си представи как лейди Лохли получава писмото на краля сложено върху поднос до главата му.
— Не е чак толкова важно — отвърна той със студена усмивка. — Ако вляза, ще вляза с хората си. А сега намерете лейди Лохли и й предайте съобщението ми. Няма да напусна тези езически земи, преди да се видя с нея.
— Проклети да сте! — изкрещя раздразненият Седрик. — Казах ви да се махате! — Англичаните не се помръднаха от местата си. Седрик извади меча си от ножницата на гърба си и го вдигна над главата си. Един отряд стрелци се завтекоха към бойниците, насочиха лъковете си към групата конници в подножието на стената и зачакаха заповед за стрелба. — Пригответе се да умрете! — извика Седрик.
Чандра се стресна. Тя искаше англичанинът и хората му да напуснат земите й, но не искаше да ги убива. Ако Монтбърн наистина беше пратеник на Джеймс и кланът Морган го убиеше, гневът на краля щеше да се стовари върху нея и поданиците й. Щеше да стане същото като с клана Грегор, който, по заповед на Джеймс, бе лишен от владенията си, а името му бе заличено — и всичко това само заради непокорството му пред короната. Чандра се страхуваше, че подобна съдба може да сполети и нейния клан. Тя не можеше да позволи подобно нещо. Не и след като баща й се бе заклел във вярност на краля.
— Чичо! — извика тя, като внимаваше да не бъде чута от англичаните. — Прекрати враждебните действия.
Седрик се обърна към нея. Тъмните му очи я огледаха, след което той даде знак с ръка на хората си. Приближи до Чандра по мокрите камъни.
— Те са навлезли в нашите земи и отказват да си тръгнат. Има само един начин да ги изгоним. Преди да падне нощта, всички ще бъдат заровени в земята.
— Водачът им твърди, че е изпратен от краля. Ако е така и ги убием, ще бъдем наказани жестоко от Джеймс. Няма да можем да се защитим от армията, която той ще изпрати срещу нас, за да отмъсти за тяхната смърт. Не искам да видя хората си изклани само заради един човек.
— Той не е сам, поне петдесет са!
— Един или петдесет, няма значение. Те са изпратени от Джеймс.
Седрик стисна зъби.
— Тогава какво искаш да направя?
Чандра усещаше гнева му, знаеше, че той жадува за кръв, защото мрази англичаните и Джеймс, но не можеше да позволи целият й клан да бъде унищожен заради горещата кръв на чичо й.
— Кажи им, че ще отидеш да потърсиш лейди Лохли и да поискаш аудиенция от нея. Остави ги да чакат на дъжда, докато се смрачи, след това ги пусни да влязат в замъка. Дай им сладкиши и каша. Не им давай вино, а само вода. Когато му дойде времето, ще се появя като лейди Лохли.