Връщайки се внезапно от спомените, Тея си помисли отново дали тази ръка, изплувала от водното пространство не е ръката на жената, за която говореше легендата?!
Казваха, че в оня момент, когато художникът рисувал, а тя с боси нозе пристъпвала към водата, за да се изповядва, повял вятър.
Не какъв да е било вятър. По-скоро повей, милувка, съпричастие.
Тя нагазила в езерото, а той — творецът я гледал, забравил за плътното пред себе си. Жената нямала какво толкова да изповядва — просто поредният, монотонен ден в ежедневието и, но внезапно насочила поглед към художника и тя се обърнала и полека тръгнала към него.
С всяка своя крачка се отдалечавала от езерото, забравила за своята изповед, сваляла дрехите от тялото си, гърдите и се издигали и спускали, заедно с ритмите на сърцето, усещала около себе си песента на щурците и дивият порив на желанието.
Казват, че за първи път разбрала какво значи да си жена, да си желана, да се отдаваш, да се любиш.
Вплела пръсти в косите на художника, извила гръб като котка над неговите бедра, потопила се в устните му и оставила желанието да помрачи всичко, което е било преди този момент и всичко, което може да бъде след този момент…
Тея си спомни, че тази част от легендата я беше чула доста по-късно.
Бе вечерта на нейният петнадесети рожден ден. Бе се почуствала малко неудобно да слуша толкова интимни подробности, докато родители и бяха също там, но в същото време се бе почуствала по-здряла, по-жена?! Беше гледала дълго в езерото и се бе питала какво ли означава да се любиш, да извиваш гръб като котка над някой случаен мъж. Някого, с когото споделяш само миг от тялото и от живота си, без да задаваш въпроси и без да се питаш защо го правиш…
Докато лежали прегърнати, все още оплетени в мрежата на удоволствието жената забелязала, че очите на художника полека избледняват, придобиват светли отенъци на синьо и заприличват на езерна вода. Косите му, леко рошени от вятъра се превръщали във водорасли. Тялото му като вълни, обяздени от прибоя я обгръщали и носели към езерния бряг.
Било едно бавно, цялостно движение, такова, каквото може да бъде само движението на водата.
Над тях единствено залезът бил свидетел на чудото — как художникът се превърнал в езеро и отнесъл в дълбокото жената…
Някои от летовниците се смееха на легендата. Твърдяха, че сигурно жената е била луда, че се е самоубила.
Та, знае ли човек какво минава през съзнанието на един самоубиец и на един луд?! Тези неща не се случваха на Нормалните хора, но Тея не им вярваше.
Предпочиташе да вярва на баща си.
Той казваше, че на езерото му е омръзнало да бъде съдник, влюбило се в жената. Поискало да изпита страстта, да разруши границите на материята, която ги разделяла. Поискало да прекрачи пространствата, за да раздели самотата си с някой друг.
Хората смятат, че чуствата са присъщи само на тях. Дори не се опитват да наскочат собственото си тесногръдие, за да усетят чуствата на едно езеро, на вятъра, на въздуха, да чуят техните думи и да усетят самотата им.
Тея полека нагази в дълбокото.
Ръката пред нея започна бавно да се издига, откри се рамо, после част от торс. С някакво магическо величие, като излязъл от нищото пред нея се изправи Художника.
Сама не знаеше как го позна. Бе гол и би могъл да бъде който и да е, но тя видя в очите му онези светли отблясъци на езерна вода, зениците му, които приличаха на малки кръгчета въздух, каквито се образуват само по водната повърхност. В косите му светли водорасли се заплитаха в къдрици. Капките вода по тялото му блестяха като малки диаманти.
Дълбоко в себе си Тея усети как нейното сърце намери точният ритъм на туптене със сърцето на Художника.
Вдигна бавно ръце и си помисли колко е щастлива! Най-после бе разбрала какво значи да се влюбиш и нямаше търпение да усети какво означава да се отдаваш, да преливаш от страст, да се любиш, да извиваш гръб като котка над някой случаен и непознат странник без после да се питаш защо и как и какво ще последва…
Над езерото прелетяха последните лястовици.
Вече бе почти есен.
Залезът полека подпали хоризонта в отблясъци на златно и пурпурно червено. Бе странно спокойно. Едно спокойствие, което можеш почти да го усетиш физически. Брегът бе пуст. Дори хилядите следи от босите нозе на летовниците бяха измити от вълните.