— Не е изключено — рекох. — В Калифорния всичко се продава.
— Така си е. Ей я там — секвоената. Отвътре е облицована с чворест чам, таванът е дървена мозайка, каменни основи и веранди, в банята има и вана, и душ, навсякъде — венециански щори, огромна камина, в голямата спалня има нафтова печка и трябва да ви кажа, че пролетно време и есен хич не е излишна. Кухненската е комбинирана — дърва и газ, всичко е първо качество. Осем хилядарки излезе, а за планинска вила това е голяма пара. До хълма има и частен резервоар за вода.
— А електричество, телефон? — попитах, колкото да вляза в дружелюбния му тон.
— Ток има, то се знае. Виж, телефон няма. А сега и да искаш, не може. Пък и да разрешат, бая скъпичко ще излезе да прекарат жиците чак дотук.
Изгледа ме отново с немигащите си сини очи, аз също го изгледах. Въпреки брулената външност, имаше вид на пияница. Личеше си по надебелената, лъскава кожа, изпъкналите вени и силния блясък в очите.
— Сега живее ли някой в къщата? — продължих да разпитвам.
— Не. Мисис Кингзли беше тук преди няколко седмици. Слезе долу. Сигурно всеки момент ще се върне. Той не каза ли нещо?
Направих се на изненадан.
— Защо? Тя да не върви в комплект с вилата? Той се намръщи, сетне отметна глава и избухна в смях — гръмовно, сякаш камион спука гума. Тътенът раздра горската тишина.
— Ох, ще ме уморите! — възкликна задъхано. — Дали не вървяла в…
Ново спукване на гума, след което устата му рязко се затвори, като врата на капан.
— Та както ви казах, вилата е един път — рече, като ме оглеждаше внимателно.
— Леглата удобни ли са?
Той се наведе към мен и се усмихна:
— А може би искате да си изплюете зъбите? Зяпнах го с отворена уста.
— Това пък какво беше? Нищо не разбрах.
— Откъде да знам дали са удобни леглата? — озъби ми се той и леко се приведе напред, за да ме стигне с дясно кроше, ако нещата тръгнат натам.
— Не виждам защо да не знаете. Но да оставим този въпрос. И сам ще разбера.
— Ъхъ — додаде озлобено. — Като че ли не надушвам ченгетата от сто метра. Достатъчно работа съм си имал с тях във всички щати, където съм бил. Много ти здраве, приятелче! И много му здраве на Кингзли. Значи си е наел ченге да дойде тук да провери дали не му нося пижамата? Слушай, приятелче, кракът ми може да е схванат, но ако знаеш какви жени…
Протегнах ръка с дланта напред, като същевременно се надявах, че няма да я откъсне и да я запрати в езерото.
— Много приказваш — рекох. — Не съм дошъл да разследвам любовния ти живот. Не познавам мистър Кингзли. Тази сутрин го видях за пръв път. Какво ти става, по дяволите?
Той сведе очи и с опакото на ръката си изтри уста, почти злобно, сякаш искаше да си причини болка. Сетне вдигна длан пред лицето си, стисна я в юмрук, пак я разтвори и загледа втренчено пръстите си. Те леко трепереха.
— Извинете, мистър Марлоу — изрече бавно. — Снощи му изтървах края и сега съм махмурлия колкото десет шведи. Цял месец съм тук самичък и вече започнах сам да си говоря. Случи ми се една история.
— Една глътка няма ли да й помогне?
Очите му рязко се фокусираха върху лицето ми и заблестяха.
— Носите ли?
Измъкнах от джоба си половинката ръжено уиски и му я показах така, че да види зеленото етикетче, запечатващо капачката.
— Не го заслужавам — въздъхна той. — Да пукна, ако го заслужавам! Ей сега ще изнеса две чаши, освен ако не предпочитате да влезем в хижата.
— Тук по ми харесва. Гледката е великолепна. Той отметна схванатия си крак, влезе в хижата и се върна с две малки чаши от топено сирене. Седна до мен на камъка и ме лъхна на застояла пот.
Отвинтих капачката, напълних му чашата, сипах си малко, чукнахме се и пихме. Той задържа глътката в устата си и бледа усмивка освети лицето му като слънчев лъч.
— Бива си го на качество — рече. — Не знам защо ги наприказвах едни такива… На човек страшно му докривява самичък в този пущинак. Ни компания, ни приятели, ни жена… — Замълча и след като ми метна един кос поглед, додаде: — Най-вече жена.
Аз не откъсвах очи от синята повърхност на малкото езеро. Под една от надвесените скали от водата изскочи рибка, блесна като слънчева стрела и остави кръг от вълнички. Лек ветрец раздвижи върховете на боровете, които зашумяха като нежен прибой.
— Тя ме напусна — поясни мъжът до мен. — Преди месец. Петък, дванайсети юни. Няма да забравя този ден.
Настръхнах, но все пак успях да улуча с гърлото на шишето празната му чаша. Петък, дванайсети юни, бе денят, когато мисис Кристал Кингзли е трябвало да се прибере в града, за да отиде с мъжа си на гости.
— Само че едва ли ви се слушат такива истории — продължи той. Ала в избелелите му сини очи прочетох копнеж да си каже всичко.