Излязох през хола навън на верандата и изчаках Бил Чес да заключи къщата. Когато свърши тази работа и се обърна към мен със същата навъсена физиономия, аз му рекох:
— Не съм те молил да ми изплачеш душата си, но не те и спрях. Кингзли няма защо да научи, че жена му ти се е слагала, освен ако зад цялата работа не се крие нещо по-дълбоко, което засега не ми е ясно.
— Върви по дяволите — заяви той и с нищо не промени начумереното си изражение.
— Дадено, ще вървя. А има ли някаква вероятност жена ти и мисис Кингзли да са си тръгнали заедно?
— Как така?
— Ами след като си отишъл да удавиш неприятностите си в спирт, те може да са се скарали, после да са се сдобрили, да са си поплакали една на друга на рамото и мисис Кингзли да е свалила жена ти с колата си. Нали не е тръгнала пеша?
Това бяха глупости, но той прие думите ми на сериозно.
— Не. Мюриъл няма да седне да циври. Тя не знаеше какво значи сълзи. А дори и да й се е плачело, нямаше да го направи пред оная пачавра. Що се отнася до въпроса с колите, тя си имаше собствен форд. Не можеше да кара моя, защото педалите са пригодени за болния ми крак.
— Само ми мина тази мисъл…
— Ако и следващите са такива, пусни ги да отминат, без да ги спираш.
— За човек, който си изплаква душата пред първия срещнат, си твърде докачлив.
Той пристъпи към мен.
— Гледай да не си спечелиш нещо!
— Слушай, приятелче, правя всичко възможно, за да убедя самия себе си, че дълбоко в душата си свястно момче. Защо не ми помогнеш поне малко?
Той подиша тежко известно време, сетне отпусна юмруци и разпери безпомощно длани.
— Ех, господи, и аз съм една приятна компания… — въздъхна дълбоко. — Искаш ли да се разходим покрай езерото?
— Разбира се, стига да издържи кракът ти.
— Неведнъж е издържал.
Тръгнахме един до друг като две дружелюбни паленца. Сигурно щяхме да изтраем така цели петдесет метра. Алеята, широка колкото едва-едва да мине кола, беше над нивото на езерото и криволичеше между скалите. Някъде по средата на пътя върху каменна основа се издигаше втората вила. Третата беше отвъд езерото върху малък, почти, равен терен. И двете бяха оградени а имаха вид на отдавна необитавани.
— Вярно ли е наистина, че малката пачавра никаква я няма? — полита Бил Чес след минута-две.
— Така изглежда.
— А ти истинско ченге ли си или само частно?
— Само частно.
— Да не е хукнала с друг мъж?
— Никак не е изключено.
— Сигурен, съм, че е така. Сто на сто. Кингзли би трябвало сам да се досети. Тя имаше доста гаджета.
— И тук горе ли? Той не отговори.
— Единият да се е казвал Лейвъри?
— Аз откъде да знам?
— Това не е тайна — продължих. — Изпратила телеграма от Ел Пасо, че двамата с Лейвъри заминават за Мексико. — Извадих бланката и му я подадох. Той заопипва джоба на ризата си за очилата, измъкна ги и спря, за да прочете телеграмата. Върна ми я, прибра си пак очилата и се загледа над сините води. — И аз да споделя една тайна в отговор на твоите — додадох.
— Лейвъри не е идвал тук — бавно изрече той.
— Призна, че я бил виждал преди два месеца, най-вероятно тук горе. Твърди, че оттогава й изгубил следите. Не знаем да му вярваме ли, или да не му вярваме.
— Значи сега не е с него?
— Така казва той.
— Не мисля, че тя би си губила времето с излишни дреболии като например женитба — заразсъждава той трезво. — Меден месец във Флорида по й отива.
— Нещо по-конкретно? Не я ли видя да си тръгва, или поне да си чул нещо?
— Не. Пък и да съм чул, едва ли ще ти кажа. Може да съм кофти човек, ама не чак дотам.
— Е, благодаря ти и за това.
— Не съм длъжен да ти правя услуги — продължи той. — Върви по дяволите — и ти, и всички проклети ченгета!
— Ето че пак започваме.
Бяхме стигнали края на езерото. Оставих го и тръгнах по малкия пристан. Надвесих се над дървените перила в самия край и естрадата се оказа всъщност две стени, срещнати под тъп ъгъл, обърнати към езерото. Покривът отгоре им беше само половинметров, стърчащ като корниз. Бил Чес се появи зад гърба ми и се облегна на парапета редом с мен.
— Но съм ти много благодарен за уискито — рече.
— Карай да върви. Има ли риба в езерото?
— Чат-пат по някоя хитра дърта пъстърва. Никакъв младок. Аз самият не си падам по риболова. Много труд за нищо. Извинявай, че пак ме прихванаха.
Усмихнах се, надвесих се над парапета и се загледах в дълбоките неподвижни води. Някъде навътре ставаха зелени. Нещо се размърда там долу, мярна ми се зеленикаво тяло.
— Това е Дядката — поясни Бил Чес. — Виж го дъртото копеле какво е огромно. Така е затлъстял, че едва шава. Не го е срам.